Давид тича след нея, хваща я за рамото и я връща обратно.
— Сара, почакай. Моля те.
— Трябва да действаме бързо. Той може би вече е далече оттук. Боже мой, къде ли е отишъл?
— Успокой се, Сара, моля те.
Сара допира ръка до гърлото си, сякаш се опитва да се спре. После отново се втурва към вратата. Губят ценни минути. Тя знае, че трябва да го намерят, преди да е стигнал прекалено далече. Толкова е малък, толкова е наивен. Не осъзнава колко жестоки могат да бъдат хората, не знае колко откачени хора има по улиците.
— Аз ще остана тук, в случай че той се върне — изкрещява след нея Давид.
Сара хуква към дома на Зак. Зак отваря вратата.
— Виждал ли си Сам? — Тя дори не го поздравява.
Той се мръщи и клати глава.
— Моля те, Зак. Сам може би е в опасност. Имаш ли представа къде може да е отишъл?
Зак отново клати глава. Сара се взира в очите му, търсейки нещо, което да ѝ подскаже, че знае къде е Сам. Появява се майка му.
— Какво се е случило? — Тя се мръщи като сина си.
— Сам е изчезнал. Виждал ли си го днес, Зак?
— Не.
— Сигурен ли си? Помисли внимателно, моля те. Знаеш ли къде би могъл да отиде?
Сара чака за отговор, докато ценните секунди отминават.
Най-накрая Зак прошепва:
— Може би се е върнал в Америка.
Естествено! Накъде другаде би могъл да се отправи? Иска ѝ се да се изсмее истерично. Америка! Как е възможно да си е помислил, че ще успее да стигне толкова далече? Трябва веднага да отиде в полицията. Колебае се за миг, чудейки се дали първо да не се прибере вкъщи. Решава, че не трябва да се бави. Времето е много важно.
Сара хуква към полицията. Когато стига до сградата, е останала без дъх. Сякаш всичко се движи бързо, с изключение на полицая, който седи зад дървеното бюро. Неговите движения са забавени. Той се изправя, чешейки се по корема.
— Синът ми… изчезна! Помогнете ми! — Дъхът ѝ излиза на пресекулки и драска гърлото ѝ.
Мъжът посяга прекалено бавно с дебелия си пръст към бутона върху бюрото. В отговор на острия звън се появява един полицай, който е по-висок и по-слаб от него.
— Елате с мен, госпожо.
Сара влиза след полицая в малка стая.
— Седнете. — Той издърпва един пластмасов стол изпод масата.
Тя обаче не иска да седне. Иска полицаят да се размърда и да започне да търси Сам.
— Име? — пита той, докато държи писалката си над един бележник.
— Самюел Лафит. Моля ви, той е само на девет години. Трябва да го намерим бързо.
— Госпожо Лафит, не можем да започнем да го търсим, преди да сме запознати с подробностите. Сигурен съм, че разбирате за какво става въпрос.
Сара кимва, а очите ѝ се пълнят със сълзи на безпомощност. Преглъща сълзите и се опитва да отговаря спокойно на въпросите му.
Полицаят си води бележки, като от време на време вдига очи, а бръчките между веждите му стават все по-дълбоки.
— Мисля, че трябва да дойда в апартамента ви, за да потърся улики и да разговарям с бащата на момчето — изрича той.
Потеглят към апартамента с една полицейска кола. Полицаят пуска сирената, което според Сара е добър знак. Явно вече е разбрал, че трябва да се действа бързо.
Давид отваря входната врата, преди да Сара да успее да почука на нея.
— Взел е паспорта си!
— Не! — Сара се обляга на стената и притиска с ръце корема си.
— Моля ви да запазите спокойствие, госпожо Лафит. Ще го намерим. — Полицаят се обръща към Давид. — Какво друго е взел? Пари?
— Може би. Не знам.
— Имате ли представа накъде би могъл да тръгне, като се има предвид, че е взел паспорта си?
— За Калифорния — прошепва Сара.
— За Калифорния?
— Осиновителите му са там. Той живее с нас от средата на юли. — Гласът на Давид е равен.
— Да, госпожа Лафит ми обясни какво е положението. Много жалко, наистина. — Полицаят се прокашля. — Имаме късмет, че разполагаме с предположение относно посока, в която е поел, и че по тази причина изборът му е ограничен. Няма да може да се качи на самолет, но това не означава, че няма да се опита да го направи. Децата не разсъждават далновидно. Може би се е отправил към летището и в такъв случай няма да ни бъде трудно да го открием. Или към някое пристанище. Възможно е също така да е тръгнал към затвора, за да посети господин Бошан. Този вариант ще бъде най-благоприятен за нас. Ще се обадим в „Ла Санте“, за да проверим дали не се е появил там.
— Но той не знае в кой затвор е господин Бошан.
— Длъжни сме да проверим всички възможности. Повечето деца се връщат у дома, когато огладнеят — най-късно след двайсет и четири часа. — Той замълчава. — Ще изпратим полицаи на летището.