На Сара ѝ се иска той просто да го направи. Бързо. Съдбоносните минути минават.
— Ще се обадим в полицейския участък в Хавър — продължава полицаят. — Всички пристигащи влакове и заминаващи кораби ще бъдат проверявани.
— Но Хавър не е единственото пристанище. Ако е тръгнал към Кале или към Дюнкерк?
— Така е. Ще се обадим и там и ще предупредим полицаите на железопътните гари.
— А ако вече е пристигнал и е слязъл от влака? Излязохме от апартамента по обяд, а сега е три часът. Имал е време да стигне до някое от тях. — Сара се отпуска на един стол, а в главата ѝ се въртят всякакви възможности.
— Нашите хора ще проверят отплаващите от тези пристанища кораби. Не се притеснявайте. Ще го върнем обратно. Имате ли негова снимка, която е направена наскоро?
Сара донася снимките, които Шарлот Бошан им изпрати, преди да се запознаят със Сам. Сред тях има една снимка, която е същата като снимката в паспорта му. Подава му ги, без да каже нищо.
Полицаят ги поглежда, а после ги прибира в кожения си портфейл.
— Ще ви държим в течение. Имате ли телефон?
— Да — отвръща бързо Давид.
— Трябва да останете в апартамента, в случай че той се върне. Не се притеснявайте, ще го намерим.
Давид изпраща полицая до входната врата.
Коремът на Сара отново е прерязан от остра болка, подобно на змия, която пълзи около червата ѝ. Тя се превива надве, натискайки го с ръце. Шепне наум: „Моля те, господи, моля те. Прости ми. Преди ти го спаси. Спаси го отново. Никога няма да те моля за нищо друго. Пази го. Ще се откажа от него. Просто го върни обратно, моля те“.
Осемдесет и първа глава
Сам
Париж, 24 октомври 1953 година
Продължавам да треперя, докато влакът потегля. Гледам през прозореца. Au revoir, Париж.
Червата ми къркорят. Може би трябва да хапна нещо. Това вероятно ще ми помогне да се стопля. Отварям чантата си и изваждам хляба. Поставям останалите кюфтета между филиите и отхапвам един залък. Хлябът е изсъхнал, а кюфтетата са жилави. Чувствам се зле от мисълта, че ям храна, която тя е приготвила за мен. Вече са разбрали, че съм избягал. Сигурен съм, че тя ще плаче. Преглъщам буцата от храна, която се е събрала в устата ми, и прибирам сандвича в чантата си. Може би в крайна сметка не съм гладен.
Ровя в чантата и проверявам какво друго съм взел със себе си. Напипвам сандъчето. Изваждам го от чантата, отварям го и поглеждам към цветните камъчета. Вдигам ги едно по едно към светлината, чудейки се дали са скъпоценни. Не са лъскави, но цветовете им са красиви. Връщам ги обратно в сандъчето и го затварям, мислейки си колко ще се зарадва мама, когато ме види. Притискам краката си към гърдите си и ги обгръщам с ръце, опитвайки се да се стопля, докато гледам към сивите сгради на фона на сивото небе.
Вероятно съм задрямал, защото някакъв мъж ме стиска за рамото и ме раздрусва. В началото си мисля, че сънувам. Нужни са ми няколко минути, за да си спомня къде съм.
— Billet.
Изваждам бързо билета от джоба си и му го подавам. Мъжът го поглежда и ми го връща, без да каже нищо. Искам да го попитам колко е часът и още колко време ще пътува влакът до Хавър. Навън вече е съвсем тъмно.
Влакът изскърцва. Сигурно ще спре. Поглеждам през прозореца. Едва различавам знака — Le Havre. Грабвам чантата си и скачам от влака. В края на перона има пазач, който проверява билетите. Приготвям своя. Чудя се дали пристанището е далече. Може би има автобус дотам. Тълпата се придвижва бавно. Пред мен е едно петчленно семейство и хората дълго търсят билетите си. Иска ми се да побързат. Иска ми се да се кача на онзи кораб. Най-накрая те минават през проверката. Подавам билета си на пазача.
— Comment tu t’appelles? — Мъжът не обръща внимание на билета ми.
— Самюел.
— Passeport.
— Mais j’ai mon billet.
— Oui, et maintenant je demande ton passeport!106
Изваждам паспорта от чантата си. Сърцето ми бие силно. Но аз си нося паспорта и имам право да пътувам с влак.
Всичко ще бъде наред.
Подавам паспорта на мъжа.
Усещам, че някой ме хваща за рамото.
— Самюел Лафит.
Осемдесет и втора глава
Сара
Париж, 19 октомври 1953 година
Момчето, което им върнаха през онази тъмна нощ, сякаш се е смалило и е още по-затворено и по-мрачно от преди.
Той се бори с тях, използвайки мълчанието си като остър нож. То се забива в душата на Сара и я разрязва на парчета. Давид отново го приспива, като му чете някоя книга, но той отказва да слуша и главата му е обърната към стената. Двамата със Сара си лягат веднага след като го завиват. Изтощени са, но сънят не идва.