— Давид — прошепва Сара в тъмнината.
— Моля те, Сара. Трябва да спим.
— Но аз не мога да заспя. Чувствам се ужасно.
— Престани да се измъчваш. Не сме направили нищо лошо. Няма нищо лошо в това да обичаш детето си и да искаш да го отгледаш. Не трябва да се чувстваш виновна.
Думите, които Сара иска да му каже, са заседнали в гърлото ѝ, подобно на раково образувание, което расте. Вместо тях тя изрича:
— Не съм достатъчно силна. Не мога да го направя.
— Трябва да му дадем време.
— Дадохме му време. Времето не помага. Негодуванието му нараства с всеки изминал ден.
— Няма да бъде в състояние да се съпротивлява дълго време. Силите му постепенно ще се изчерпят и ние ще бъдем готови да го хванем, докато пада. Той ще се върне при нас. Просто трябва да бъдем търпеливи и да не губим вяра.
— Да не губим вяра — промълвява Сара.
Давид се обръща с лице към нея, въздъхва и посяга към ръката ѝ.
— Всеки човек понякога изпитва съмнения, Сара. Преживяхме много трудности, но ти беше толкова смела. Винаги си била смела.
— Не исках да ми се налага да бъда смела.
— Знам. — Той гали ръката ѝ под завивката.
— Понякога съм много гневна, а после изпитвам вина. Просто не знам как… — По бузите ѝ се стичат сълзи.
— Всичко ще бъде наред, Сара. Наистина всичко ще бъде наред. Уверявам те.
— Как се стигна до това? Аушвиц… Просто не мога да го проумея.
Давид продължава да гали ръката ѝ.
— Понякога хората са зли.
— Но нали човекът е създаден по божия образ? Давид, това е…
— Шшт, шшт. Всичко ще бъде наред.
Сара обаче не може да спи, не може да се храни, не може да си намери място от тревога. Нервите ѝ са опънати до такава степен, че сякаш всеки момент ще се скъсат. Тялото я боли от раменете до пръстите на краката. Чувства се така, сякаш през последните два месеца е остаряла много. Вече не е в състояние да издържа на напрежението и не вижда смисъл в опитите им да задържат сина си, след като виждат, че му причиняват болка. Обръща се с гръб към Давид и се опитва да се успокои, а после отмята завивката и става от леглото, за да не позволи на паниката, която се надига в корема ѝ, да я обземе напълно.
Влиза в кухнята, отваря прозореца и вдишва хладния нощен въздух. Изпитва желание да се моли, да поиска напътствие от господ, но не смята, че го заслужава. Когато се опитва да намери думите, среща празнота. Взира се в тъмнината.
— Господи — прошепва. — Ако имаш да ми кажеш нещо, моля те, кажи ми го.
Отговорът е безучастно мълчание и Сара е наясно относно причината. Помоли два пъти господ да спаси сина ѝ и той отвърна на молитвите ѝ. Но последния път му обеща нещо в замяна. Човек не трябва да нарушава обещанията, които е дал на господ, нали?
Хваща се с две ръце за перваза на прозореца и се навежда напред, а умът ѝ е изпълнен с мрачни мисли. Какво щеше да стане, ако двамата с Давид бяха умрели в Аушвиц? Сам щеше да продължи да живее, без да узнае истинската си история. Щеше да расте щастлив и свободен. Без религия. Без история. Напълно свободен.
Тя също иска да бъде свободна. Иска да се отърси от вината, от болката и от страданията. Докато продължава да се взира в тъмнината, осъзнава, че има само един път към свободата и покоя.
За първи път от месеци спи спокойно и се събужда готова за настъпващия ден.
Докато приготвя заедно с Давид масата за закуска, повдига въпроса.
— Дълго мислих. Имам една идея, която може да се окаже полезна.
— Каква е тази идея?
— Бих могла да отида на свиждане на Бошан и да му задам няколко въпроса за Самюел. Искам да знам как е бил отгледан, какъв е бил, когато е бил малък. Това може да ни помогне да го разберем по-добре.
Давид спира за миг, докато пълни мелничката с кафе.
— Нека да помисля.
Сара не се надява на нещо повече. Трябва да бъде търпелива.
Той поглежда към нея.
— Вече е седем и половина. Време е да събудиш Самюел.
Сара не е в състояние да потисне неприятното чувство, че изпълнението на тази задача винаги е нейно задължение. Тя се ужасява от момента, в който трябва да накара Сам да стане от леглото. Той е толкова отпуснат, толкова е затворен в себе си, че сякаш е изпаднал в летаргия. Докато отмята завивката и го гали по гърба, придумвайки го да седне в леглото, малкото му тяло се съпротивлява на допира ѝ. Трябва да се погрижи за екземата на краката и лактите му, преди той да се облече. Размазва нежно крема, а после му подава дрехите и го оставя да се облече, докато приготвя топлия му шоколад. Донася напитката в стаята му — повод да провери дали отново не се е пъхнал под завивката.