Днес му говори тихо:
— Сам, не се измъчвай толкова много. Ще намерим начин да те накараме отново да се чувстваш щастлив. Бих дала всичко, за да видя, че се усмихваш, и да чуя, че се смееш. — Сара поглежда в очите му, но те са безизразни — той не проявява никакви признаци, че ги е чул.
Когато Сара и Сам влизат в кухнята, Давид допива кафето си. Той оставя купичката на масата, която изтраква леко.
— Време е да тръгвам. Самюел трябва да става по-рано. — Навежда се, хваща момчето за ръцете и го целува по двете бузи.
Сара вижда, че Самюел се сковава, сякаш му се иска да се вкамени.
След закуската Сара води Сам към училището. Вече не се опитва да го държи за ръка, дори не върви до него. Тротоарите са прекалено тесни. Той си влачи краката след нея. Училището е съвсем близо и би трябвало да стигат там за пет минути, но тя винаги предвижда по петнайсет минути.
Осемдесет и трета глава
Сара
Париж, 29 октомври 1953 година
Захлопването на входната врата кара Сара да подскочи. Вероятно Давид се прибира от работа. Тя излиза от всекидневната в коридора в момента, в който той си сваля палтото и шапката. Взема шапката от ръцете му, изтупва я с опакото на дланта си и я слага на закачалката. Когато се обръща отново към него, е шокирана от бледността му.
— Ще отида да поздравя Самюел.
— Добре. Искаш ли да ти налея някакво питие?
— Да, налей ми една чаша пастис, моля те. Не се чувствам добре. — Той винаги пие пастис, когато не се чувства добре. Пастисът убива бактериите по-бързо от което и да било лекарство.
Сара го наблюдава, докато Давид се обръща с гръб към нея и тръгва към стаята на Сам.
— Той не е в стаята си — извиква след него. — Във всекидневната е.
Току-що е сипала пастиса в чашата, когато Давид се връща в кухнята.
— Самюел спи. — Давид се чеше по брадата. — Заспал е на канапето. Понякога си мисля, че това е начинът му на бягство.
— Чудил ли си се някога какво сънува Самюел? — Сара му подава чашата.
— Не можем да избираме сънищата си, но ако беше в състояние да го прави, той вероятно щеше да избере да сънува Америка. Сърцето му все още е там.
Сара кимва и се обляга на умивалника.
— Иска ми се… Иска ми се да си мисли, че домът му е тук, но вече е прекалено късно, нали? Образът на дома се запечатва в съзнанието ни в ранна възраст и остава там завинаги.
— Не знам, Сара. Вече не знам нищо. — Давид издърпва един стол изпод масата и се отпуска на него. — Просто съм много уморен. Не се чувствам добре.
Сара сяда до него.
— И аз. Сякаш някой ме е бил отвътре. Желанието ми да се боря ме напуска.
Давид се обръща и поглежда към нея.
— Помниш ли, Сара? Помниш ли колко ни беше трудно да запазим вярата си и да продължаваме да се борим с трудностите? Понякога ми се искаше да затворя очи и да чакам смъртта да ме избави от кошмара.
— Знам. — Сара го гали нежно по ръката, разбирайки потребността му да се върне отново към онова време. Тя също изпитва потребност да го преживее отново. Може би умът ѝ се опитва да го проумее. Но това е безсмислено, вероятно защото всеки път се надява, че яснотата на спомените няма да бъде толкова убийствена и че след като е преживян хиляди пъти, споменът губи част от силата си.
— Мисля, че щях да умра, ако не знаех, че Самюел е жив — изрича Давид. — Държах се, защото исках да го намерим.
— И ти ли знаеше? Знаеше ли, че той е жив?
— Не знаех със сигурност, но се държах за тази нишка на надежда. Наложих си да бъда силен заради него. Исках да бъде горд с баща си, без значение къде е.
— На мен той също ми даваше сила. — Сара замълчава. — Любовта ни към Самюел ни крепеше, нали?
Тя вижда как една сълза се стича по бузата на Давид и се изгубва в брадата му. Знае, че му е трудно да говори за тези неща, защото се разстройва. Трябва да се въздържа и да прави усилия да не се поддава на емоциите, за да не изпада в отчаяние. Сара го осъзнава, макар че Давид никога не ѝ го е казвал. Тя иска разговорът да продължи. Това ще бъде от полза и на двамата.
— Спомням си един от онези дни, когато копаехме канала пред лагера — изрича и все още гали ръката му. — Беше много горещо и нямахме вода. Спомням си, че бършех потта от челото си и я облизвах от ръката си. Изведнъж видях, че до мен е застанал един надзирател и ме наблюдава. Свих се, очаквайки да ме удари. Той обаче ме попита дали съм жадна. — Тя замълчава. — Не посмях да му отговоря. Надзирателят извади манерката от джоба си и ми я подаде. Не исках да я взема. Страхът ми беше по-силен от жаждата. Той обаче я пъхна в ръката ми. Отпих една глътка и понечих да му я върна. Помислих си, че може би е капан — че ще бъда застреляна, защото съм пила от манерката на един надзирател, — но той ми каза да изпия водата. И аз я изпих. — Спира да гали ръката на Давид. — Дори не му благодарих.