Давид изправя гръб на стола.
— През този ден не те е спасила водата, нали? Спасила те е проявата на доброта в самия ад. Това ти е дало надежда.
— Да. И ме накара да повярвам, че някой се грижи за Самюел. А когато те видях през пелената на снега в онази разрушена сграда, осъзнах, че тримата отново ще бъдем заедно.
Той взема ръката ѝ в своята.
— Чудя се как ме позна. Всички изглеждахме по един и същи начин — като скелети. Бях готов да се предам, макар и да знаех, че войната е приключила. Исках просто да легна и да умра. Тогава чух, че ме викаш — сякаш сънувах. Но ти беше там, прегръщаше ме и повтаряше името ми.
Сара стиска ръката му.
— Търсех те. Знаех, че си там.
— Разбрах, че не сънувам, защото ми беше много студено. После господ ми каза, че трябва да запазя вярата си и да бъда силен, и че скоро ще настъпи краят на мъченията ни.
— Но не стана така, нали?
Давид отпива глътка от пастиса и клати глава.
Двамата мълчат, потънали в спомените си. Сара се сеща за историите, които Давид ѝ разказа впоследствие. Това са неговите спомени, но тя обича да се връща към тях, мислейки си за бележките, които той ѝ изпращаше, за да ѝ помага да не губи вяра. Заради изследователските му умения го взели на работа в медицинската лаборатория под ръководството на печално известния доктор Менгеле. Прекарвал дните в сравнително топлата атмосфера на лабораторията, взирайки се в клетките през микроскопа. Често оставал сам в лабораторията и изнасял тайно лекарства за болните пленници. Излагал се на огромен риск, макар че ги криел на необичайни места — пъхал таблетки от антибиотици в ушите си и флакони с пеницилин в обувките си. Тези лекарства бяха много ценни и по този начин намирал хората, които предавали бележките на Сара. Знаел, че в лабораторията се извършват ужасяващи експерименти, и по тази причина се чувствал в известен смисъл техен съучастник. Било е невъзможно да остане безразличен. И все още изпитва вина.
— Как ли се справят другите, които оцеляха? — Сара се пита как се чувстват тези хора. Може би единственият начин е да се опиташ да изтриеш преживяванията от съзнанието си. — Понякога се чудя дали това наистина се случи.
— На всички им е трудно и никой не иска да чува за това. Хората предпочитат да не си представят какво сме преживели. Но нищо вече не е същото, след като си преминал през ада, нали?
Сара се навежда към Давид.
— Не, нищо не е същото. — Тя замълчава. — Понякога се чувствам много самотна.
— Аз съм тук, Сара. — Той взема ръката ѝ в своята. — Давам си сметка, че не умея да изразявам чувствата си на глас, но съм тук и съм готов да те изслушам. — В очите му блестят неизплакани сълзи.
— Знам. — Сара стиска ръката му. — Давид, това, което преживяхме, не е част от този свят, нали? Не е част от реалния свят. Не е възможно да е част от него.
— Не, не е част от този свят. — Давид избърсва стичащите се по лицето ѝ безмълвни сълзи. — Върнахме се от ада. По някакъв начин трябва да си наложим да забравим това, на което бяхме свидетели.
— Да си наложим да го забравим. Само ако можехме да го забравим…
— Вероятно няма да го забравим, но бихме могли да им простим.
Думите му я изненадват. Тя осъзнава, че никога не е разсъждавала върху тази възможност и е смятала, че и той не го е правил. Опрощение.
— Аз не бих могла да им простя. Дори не смятам, че искам да им простя.
Давид поглежда надолу към масата.
— Аз съм склонен да им простя. Не ги оправдавам, но… но смятам, че бих… бих им простил, ако бях по-добър човек.
— Ти си добър човек, но искаш прекалено много. Винаги искаш прекалено много.
— Какво имаш предвид?
Тя не възнамеряваше да подхваща този разговор, но думите излязоха неволно от устата ѝ.
— Очакваш прекалено много от всички: от Самюел, от мен, от себе си. Но ние сме просто хора. Понякога е прекалено жестоко. — Сълзите ѝ потичат отново и тя изважда носната си кърпа от джоба си, за да си избърше носа.
Давид отдръпва ръката си и се почесва по брадата.
— Съжалявам, ако съм бил жесток с вас. Не съм го правил умишлено.