Сара се взира в адамовата му ябълка, която се движи нагоре-надолу, сякаш е някаква тежест. Вижда болката му и сякаш чува заседналите в гърлото му думи. Иска ѝ се да може да облекчи страданието му.
— Давид, трябва да сме благодарни за това, което имаме. Истинско чудо е, че Самюел е оцелял. Той спаси и нас.
— Да, той наистина ни спаси.
— Този факт не е ли достатъчен?
— Какво имаш предвид?
— Не знам. Може би искаме прекалено много. Не е ли достатъчно, че всички сме живи?
Давид стиска силно брадата си, сякаш от това зависи животът му.
— Какво искаш да кажеш?
Сара затваря очи и се опитва да събере смелост.
— Давид, ти знаеш какво искам да кажа.
— Не, не знам!
Тя бута стола назад, става от него, приближава се до умивалника и започва да бърше плота, който не се нуждае от бърсане, преглъщайки сълзите си. Усеща, че съпругът ѝ е застанал до нея.
— Сара, може би трябва да се срещнеш с Бошан. Вероятно това ще ти помогне да се успокоиш.
— Ще дойдеш ли с мен? — Тя се обръща към него, изтривайки сълзите си с опакото на ръката си.
— Не. Не бих могъл да понеса срещата с него.
Осемдесет и четвърта глава
Сара
Париж, 2 ноември 1953 година
След като оставя Сам пред портата на училището, Сара не може да спре да мисли за това. Трябва ли да отиде в затвора? Ако го направи, може би ще добие някаква представа, ще научи нещо, което ще ѝ помогне да разбере Сам. Нещо, което ще ѝ помогне да направи следващата крачка.
Сара знае къде се намира затворът — в Четиринайсети квартал, в „Монпарнас“. Ще ѝ отнеме около трийсет минути, за да стигне дотам. Разполага с три часа, преди да прибере Сам за обяд. Времето би трябвало да бъде достатъчно. Но тя се страхува от тази среща, защото не знае как ще се почувства, когато види Бошан, и как ще се отнесе той с нея. Вероятно я мрази.
Но Сара иска да види сина си през неговите очи. От снимките, които им показаха, е ясно, че Сам е бил щастливо и здраво дете, изпълнено с радост от живота. Иска да зърне това момче.
Психологът, с когото се срещнаха, им препоръча да не говорят с него за миналото. „Знам, че според фройдистката теория би трябвало да го правите — каза им той. — Предполага се обаче, че човешкият мозък напълно основателно потиска някои спомени. Това е своеобразен инстинкт за оцеляване. Животът върви напред — той никога не се връща назад. Все още не. Трябва да изчакаме, докато пътуването във времето стане възможно“. Мъжът се засмя. Ужасяващ, кух смях.
Сара се отправя с бързи крачки към спирка „Сен Пол“ на метрото. След като слиза на спирка „Монпарнас“ и тръгва по Рю дьо ла Санте, осъзнава, че никога не е ходила в тази част на Париж. Затворът се откроява сред сградите край тясната улица — висок и мрачен. Тя чука с трепереща ръка на дървената порта.
Чува изскърцването на резето и някакъв мъж наднича през квадратното прозорче.
— Да?
— Идвам на свиждане на един затворник.
— Свиждането започва в десет часа. — Мъжът се взира в нея. Сара си поглежда часовника: 9:20. — Може да влезете и да изчакате. Трябва да оставите документа си за самоличност.
Сара усеща, че я облива студена пот. Подава с треперещи ръце личната си карта на мъжа, напомняйки си, че вече не е престъпление да си евреин. Мъжът взема картата от нея и записва номера ѝ в една тетрадка.
— Кого ще посетите?
— Господин Бошан.
— Трябва да напуснете затвора до десет и половина. Влезте и изчакайте вътре.
Сара се отправя към входа на сградата. Посреща я един надзирател, който пребърква чантата ѝ и я завежда в приемната. Докато сяда на металния стол, по тила ѝ полазват тръпки. Помещението е влажно и студено. Сцените от Аушвиц нахлуват в ума ѝ. Макар че смразяващият студ, гладът и дванайсетчасовият физически труд бяха непоносими, страхът от неизвестното беше още по-сковаващ и по-опустошителен. Тя потреперва, полагайки усилия да прогони спомените, казвайки си, че това не е същото. И не е същото. Наистина не е същото. Тук, в студената невзрачна стая сред неестествената тишина и процеждащата се през стените ѝ кисела миризма на стара пот и страх, просто се усеща загуба на свободата, загуба на контрола върху собствената ти съдба.
Сара се опитва да се съсредоточи и да измисли как да заговори Бошан. Иска да узнае какъв е бил Сам, когато е бил на една, на две години. Кои са били първите му думи? Какво го е радвало? Какво го е натъжавало? Какво би могло да го накара да се успокои?
— Вече може да влезете. — Един надзирател прекъсва мислите ѝ.