Сара си поема дълбоко въздух и влиза в стаята, в която има маси и столове. Надзирателят сочи към малката маса, до чиито срещуположни страни има по един стол. Докато тя сяда, в стаята влизат няколко посетители и се настаняват около другите маси.
Отваря се една врата. Сара вдига очи и вижда колоната от оковани с белезници затворници, които минават с отпуснати рамене през нея, влачейки краката си по пода. Потропването на ботушите на надзирателите и откъслечните, изречени с висок глас заповеди заглушават шума от стъпките им. Дали ще го познае? Дали той ще я познае? Прекалено е уплашена, за да вдигне очи.
— Бошан! — изкрещява един от надзирателите.
„Не е възможно това да е той!“, мисли си Сара и затаява дъх. Един слаб прегърбен мъж тръгва към нея. Тя си мислеше, че е по-висок, че е много по-висок.
Мъжът вдига очи и се заковава на място, след като погледите им се срещат. Той е! Сара вижда белега върху едната страна на лицето му.
— По-бързо! — Надзирателят го блъска в гърба. — Вашата посетителка ви чака.
Сара потреперва неволно, сякаш надзирателят е блъснал нея. Тя се изправя на крака и се чуди как би трябвало да го поздрави. Жан-Люк застава пред нея и протяга пръстите си изпод белезниците. Сара докосва леко пръстите му. Двамата сядат един срещу друг. Сара забелязва синината върху скулата му и се чуди как ли се чувства той тук, в затвора. Тя не искаше да му причини това. Искаше единствено да си върне сина.
— Всичко наред ли е със Сам? — Гласът на Жан-Люк е дрезгав и тя вижда, че той преглъща.
— Не. — Останалите думи засядат в гърлото ѝ. Тя поглежда настрани и примигва, за да попречи на сълзите си да потекат.
— Какво е станало?
Сара наблюдава адамовата му ябълка, която се движи нагоре-надолу под издадената му напред брадичка. По този начин изглежда Сам, когато се опитва да бъде смел и да не се разплаче.
— Сам беше изтръгнат от единственото семейство, което някога е познавал. — Сара изправя гръб, правейки усилия да се овладее. Не искаше разговорът да започне по този начин. Жан-Люк кимва със сведени надолу очи. — Той не ни познава. Ние също не го познаваме. За бога, дори не говорим на един и същи език! — Жан-Люк е свел поглед към масата. Мълчанието му я подтиква да продължава да говори. — Щеше да бъде по-добре, ако не бяхме оцелели, нали? На Сам със сигурност щеше да му бъде по-лесно.
— Не! — Жан-Люк вдига очи. — Не съм искал това! Когато видях снимките… Това, което се е случвало в лагерите… Не смятах, че някой е останал жив. Мислех си за вас, мислех си…
— Че веднага са ме изпратили в газовата камера? — Гласът на Сара потреперва. Тя не искаше да говори за това. Жестокостта на думите ѝ я кара да се чувства зле.
Надзирателят се приближава до масата им и удря с палката си по нея. Сара подскача, а върху челото ѝ избива пот и се стича към веждите ѝ. Затваря очи, отивайки се да се дистанцира, да се успокои. Обърка всичко.
— По-тихо. — Надзирателят удря Жан-Люк по рамото с палката. Звукът кара Сара да се свие от страх. Жан-Люк не трепва, макар че тя вижда, че очите му проблясват.
— Моля ви. Всичко е наред. Вината е моя. — Тя се опитва да потисне съжалението, което се надига в нея.
Надзирателят се отдалечава от масата.
— Защо не ни потърсихте след войната? — промълвява Сара в пространството между тях.
— Аз… Страхувах се…
— Страхували сте се? От какво? Хората щяха да ви смятат за герой, заради това че сте спасили едно бебе, което е щяло да бъде изпратено в Аушвиц.
— Страхувах се, че ще изгубя Сам.
— Как можахте да кажете подобно нещо? Не си ли помислихте, че аз се страхувам, че съм го изгубила? Давате ли си сметка какъв кураж ми беше нужен, за да реша да ви го дам?
— Давам си сметка. — Той се взира в очите ѝ.
— Разкажете ми какъв беше Сам, когато беше малък.
Жан-Люк се усмихва и сърцето ѝ подскача, след като вижда кривата му усмивка, която отново ѝ напомня за Сам.
— Той беше кротко бебе, почти не плачеше. Но веднага щом проходи, никой не можеше да го спре. Пъхаше си пръстите навсякъде и разглобяваше всичко. Докато сглобявах отново играчките му, ме наблюдаваше очарован.
— Също като баща ми. Той винаги искаше да разбере как работят нещата. Кажете ми нещо друго.
— Сам е отличен бегач. Той… Предстоеше му да вземе участие в шампионата на щата.
— Не знаех.
— Трябва да го накарате да ви покаже колко е бърз. Благодарение на дългите си крака.
Сара клати глава, мислейки си за ужасния обрив по краката на Сам.
— Преди страдал ли е от екзема?
— От какво? — Жан-Люк сбърчва вежди.
— От екзема — повтаря тя. — От кожни обриви.