Той не ѝ отговаря веднага, но тя знае какво си мисли. В деня, в който му го даде, Сам имаше сухи червени петна върху вътрешната страна на бедрата си.
— Когато беше бебе. През онзи ден на гарата…
— Да, знам — Сара преглъща. — Нямах крем, с който да го мажа. Беше ужасно. Но това беше просто подсичане. — Тя замълчава, обзета от вина и копнеж — от желание да се грижи за бебето си.
— Не се притеснявайте. Петната бързо изчезнаха. Сам има чудесна кожа и никога не изгаря от слънцето, за разлика от мен. — Жан-Люк се изчервява. — Не съществува, разбира се, никаква причина да прилича на мен. Не исках да…
— Знам.
— Той има вашите очи. Повечето хора смятат, че са кафяви, но ако се вгледаш внимателно, виждаш, че са изпъстрени със зелени точици. Зависи от светлината и от настроението му.
Сърцето на Сара се свива. Не е забелязала зелените точици в очите му.
— А спеше ли добре? Кога престана да се буди през нощта?
— След като пристигнахме в Америка, ни се налагаше да се местим често. Мина известно време, докато се установим на едно място.
Сара си представя как са изглеждали като бежанци, търсещи подслон. Все още не е получила информацията, която би ѝ помогнала да установи по-близка връзка със Сам.
— А прохождането? — настоява тя. — А на колко месеца беше Сам, когато проходи?
— Вече съм забравил. Съжалявам. Шарлот помни тези подробности.
— Шарлот… — Сара замълчава. Мисълта за Шарлот като майка на Сам я прерязва като нож. — Каква майка беше тя?
— Тя… — Сара долавя дрезгавината в гласа му — Тя е… беше добра майка. — Очите на Жан-Люк се насълзяват. После той издава отново брадичката си напред.
— Продължавайте.
Гласът му става по-рязък. Тя не искаше му причини това.
— Не се сещам какво друго бих могъл да ви кажа.
— Аз… аз не знам как да му бъда майка. — Думите излизат неволно от устата ѝ. — Не е възможно изведнъж да станеш майка на момче, което не те познава, което дори не говори на същия език като теб.
Надзирателят минава покрай масата им, кашляйки силно.
Сара се взира в гърба му, докато се отдалечава от тях. Мъжът просто е надзирател, но тя го мрази. Надзирателите са грубияни. Всички до един.
— Сам е прекрасно дете — изрича изведнъж Жан-Люк. Сара обръща отново очи към него. Признателна му е, че е проговорил и я е върнал към настоящето. — Той е толкова е весел и добродушен. Ще намерите начин да стигнете до него. Но ще му бъде нужно време, за да ви почувства близки.
— Ще ни бъде нужно време. Всички казват това, сякаш времето е наш приятел. Но то не е, нали? Времето се оказа наш враг. Ако го бяхме намерили по-рано, когато е бил на две, дори на три години, щеше да бъде различно.
— Знам. Не постъпих правилно, като го скрих от вас. — Жан-Люк замълчава. — Но Сам винаги е получавал обичта ни. Той е спокойно и уравновесено дете. Обичаме го… обичаме го така, сякаш е наш син.
— Обичате го? — Отново я обзема гняв. — Аз също го обичах!
— Обичахте го?
— И продължавам да го обичам.
— Извинявайте. Не исках да кажа…
— Отнехте ни възможността да изградим връзка помежду си, а имате наглостта да поставяте под съмнение любовта ми към него. — В очите ѝ парят сълзи от ярост. — Бих жертвала всичко заради Самюел.
Жан-Люк се взира в Сара, сякаш обмисля последните ѝ думи.
— Бихте ли жертвали своето щастие заради неговото щастие?
— Да! Как се осмелявате да ми задавате този въпрос?
— А съпругът ви? Той би ли го направил?
— Разбира се, че би го направил!
— Добре.
Сара кипи от гняв. Каква безочливост! Тя си поема дълбоко въздух, за да потисне възмущението си.
— Обичаме Сам повече, отколкото обичаме самия живот. Ако сте го обичали дори наполовина толкова силно, колкото го обичаме ние, щяхте да ни потърсите след войната.
Жан-Люк вдига окованите си с белезници ръце към очите си. После ги сваля надолу, клатейки глава, сякаш прави усилия да се отърси от тъгата си.
Сара го наблюдава внимателно и забелязва отпуснатите му рамене, дълбокото разкаяние в очите му и мигащите му клепачи, докато се опитва да вникне в думите ѝ. Виждала е това и преди — у сина си. Този недоумяващ поглед, сякаш смята, че светът е прекалено сложен, за да може да го разбере. Склонна е да му съчувства, но си напомня, че той не е дете.
— Какво друго можете да ми кажете за сина ми?
— Какво искате да знаете?
— Коя беше първата му дума?
Той свъсва вежди.
— Не съм сигурен. Не помня.
Жан-Люк изглежда смутен и Сара се чуди дали наистина причината се крие във факта, че не помни тези подробности. После изведнъж разбира, сякаш го е изрекъл на глас.