— Мисля, че беше „кола“ — промърморва той. — Сам обича колите и познава всички модели. Помогна ми да избера нашата кола. Дойде с мен в гаража и проучи мощността на двигателите и всичко останало.
Сара го гледа в очите и Жан-Люк се опитва да издържи на погледа ѝ, но накрая се обръща настрани.
— Не беше „кола“, нали? — Тя примигва. — Беше „мама“.
Осемдесет и пета глава
Сара
Париж, 2 ноември 1953 година
Звънецът бие в момента, в който Сара завива по Рю Оспиталиер-Сен-Жерве. Децата излизат на групи от сградата на училището. Няколко момчета се правят на пикиращи бойни самолети. Всички са шумни и гладни и нямат търпение да се приберат у дома. С изключение на Сам. Застанала настрани от майките и децата, тя го чака да се появи отнякъде. Но спортната площадка е пуста и тиха.
Дали отново не е избягал? Сара се втурва през портата, влиза в сградата и тръгва по коридора към класната стая на Сам. После се заковава на място. Той е там — застанал е до директора на училището. Изглежда дребен, раменете му са отпуснати, а главата му е наведена. Става ѝ жал за него.
— Госпожо Лафит. — Директорът поглежда към нея. — Радвам се, че дойдохте. Трябва да говоря с вас. Хайде да отидем в кабинета ми.
— Добре, господине.
Сара се чувства като дете, което е изпаднало в беда. Докато върви след директора по коридора към кабинета му, тишината е плашеща. Посяга съм ръката на Сам и за първи път той не я отдръпва. И двамата са изпаднали в беда. След като влизат в стаята, директорът сяда зад бюрото си и им сочи да седнат срещу него. Сара обръща очи към Сам, надявайки се, че ще улови погледа му, но той се взира безизразно в пространството пред себе си.
— Госпожо Лафит — изрича директорът, — знам, че на никого не му е лесно и най-вече на Самюел. Но ние трябва да се грижим за учениците си. Ще премина направо към въпроса. Не знаем какво да правим със Самюел. Проблемът не е само в езика. Той не проявява интерес към нито един предмет. Това е необичайно за дете на неговата възраст. Мрачен е и е несговорчив. Днес се е сбил на спортната площадка и…
— Спрете, моля ви — прекъсва го Сара, изненадана не по-малко от него. — Знам, че той не иска да бъде тук. Тъгува за дома си. — Тя се пресяга и докосва един кичур от косата на Сам. — Ще го отведа у дома и повече няма да го върна.
— Госпожо Лафит, не исках да кажа това. Не може да постъпите по този начин. Той трябва да ходи на училище.
— Не се притеснявайте. Той ще ходи на училище. Хайде, Сам. — Сара протяга ръка към Сам и се изправя на крака.
Сам слага ръката си в нейната. Сара не я стиска силно, а просто усеща топлината ѝ. Двамата излизат мълчаливо от училището, тръгват надолу по улицата и след като се изкачват по стълбището към апартамента, Сара води Сам във всекидневната и сяда до него на канапето. Сам заравя глава в ръцете си и започва да плаче. Сара го прегръща, докато той хлипа.
— Всичко ще бъде наред. Всичко отново ще бъде наред. Обещавам ти.
Тя вдига слушалката на телефона и усуква навития на спирала кабел около пръста си. Набира бавно номера на телефона в кабинета на съпруга си. Давид отговаря веднага.
— Давид, можеш ли да се прибереш по-рано? Трябва да поговорим.
— Ходи ли на свиждане на Бошан?
— Да, срещнах се с него. Моля те, Давид, можеш ли да се прибереш вкъщи?
— Какво стана? Какво каза той?
— Просто се прибери у дома.
Сара приготвя сандвич на Сам и нарушавайки установения в дома им ред, занася сандвича във всекидневната. Сяда на креслото и го наблюдава, докато той отхапва малки залъци от сандвича. Откакто е пристигнал, е отслабнал много и кожата му е станала бледа. Сара се чуди дали е възможно едно дете да умре от скръб, или природата ще се намеси и инстинктът за оцеляване ще надделее.
— Сам.
Той се обръща към нея с безизразни очи. Сара има усещането, че гледа сина на Бошан, а не своя син.
— Знам колко ти е трудно. На нас също ни е трудно, защото виждаме, че страдаш и ти е неприятно, че си тук. — Сам я гледа и тя си мисли, че я слуша. — Ние много те обичаме. Знаеш ли това, Сам? — Той свива рамене и поглежда настрани. — Искаме да бъдеш щастлив. Искаме обаче да знаеш кой си.
— Аз знам кой съм.
Сара се взира удивено в него. Френският му е перфектен.
— Наясно съм, че знаеш кой си, Сам.
Как копнее да го прегърне, да усети как гордото му, ранимо сърце бие до нейното, да вдъхне миризмата му. Сякаш е надраснал годините си — мислите и чувствата му са прекалено зрели за крехката му възраст.