Сара се връща в кухнята и чака Давид да се прибере от работа. В момента, в който чува, че входната врата се отваря, излиза в коридора.
— Какво е станало, Сара? Какво каза Бошан? — Давид още не си е съблякъл палтото.
— Ела с мен в кухнята, моля те.
Давид тръгва след нея и двамата влизат в кухнята.
— Какво каза той?
— Седни. Искаш ли нещо за ядене?
— По-късно. Искам първо да разбера какво ти каза Бошан.
— Не ми каза много неща. По-важен в случая е начинът, по който думите му ме накараха да се почувствам. — Давид поглежда към нея, а очите му търсят нейните очи. — Беше ужасно. Той не бива да бъде в затвора. Това ми напомни за…
Давид взема ръката ѝ в своята и я стиска леко.
— Съжалявам, че се съгласих да му отидеш на свиждане.
Сара вижда, че бръчката на челото му става по-дълбока, и продължава да говори, преди да си е изпуснала нервите.
— Той обича Самюел. Наистина го обича.
— Не се съмнявам в това, Сара. Разбира се, че го обича. Ти какво очакваше?
— Не знам. Очаквах да видя човек, когото бих могла да намразя.
— Не си искала подобно нещо. Заради Самюел. — Давид дърпа брадата си. — Какво ти каза Бошан?
— Попита ме дали бих жертвала щастието си заради щастието на Самюел.
— Невероятно! Как се осмелява да ти задава подобни въпроси?
— Попита ме също така дали ти би го направил. — Сара замълчава, взирайки се в очите на Давид. — Отговорих му, че двамата бихме жертвали щастието си заради щастието на Самюел. Не мога да повярвам, че ме попита за това. Той не знае какво е да се откажеш от детето си. — Гласът ѝ потреперва.
— Може би вече знае.
— Но дали наистина е така? — Давид вдига едната си вежда, сякаш се опитва да отгатне какво ще последва. — Дали бихме жертвали своето щастие заради щастието на Самюел?
— Сара, престани да се измъчваш. Самюел е наш син и ние го обичаме. Някой ден и той ще ни обикне. Просто му е нужно време.
— Просто му е нужно време — повтаря Сара. — Но толерантността не е присъща на времето.
— Какво?
— Времето ни го отне.
— И времето ще ни го върне обратно.
— Не. — Гърлото на Сара е свито. Трудно ѝ е да изрече думите, които иска да му каже. — Давид, не мога да го направя… Вече не мога да го направя. Когато той избяга, се молих на господ. — Иска да се пресегне и да вземе ръката на Давид в своята, но усеща стената, която се издига между тях. — Обещах на господ. Обещах му да се откажа от Самюел, ако ми го върне невредим. Това е единственото, което искам. Искам синът ни да бъде в безопасност и да бъде щастлив. Нищо друго не ме интересува.
— Какво имаш предвид?
— Повече не издържам да го гледам отчаян и нещастен. Той се държи като затворник, който не вижда никакъв изход. Губи волята си, а още е дете. — Тя взема кухненската кърпа и си избърсва сълзите.
— Вече не можем да се откажем от него, Сара.
— Давид! — Сара преглъща сълзите си. — Трябва да го направим… Трябва да се откажем от него. Нима не разбираш?
— Не, не разбирам.
Давид се приближава до Сара. Тя го отблъсква.
— Повече съм в състояние да се боря. Не ме карай да го правя!
Давид се взира в Сара с широко отворени, невярващи очи. После се обръща с гръб към нея.
— Ще се срещна с Бошан.
Осемдесет и шеста глава
Жан-Люк
Париж, 3 ноември 1953 година
Най-неприятното нещо в затвора е безпомощността. Жан-Люк е в състояние да понесе ужасната храна, студените нощи и дори постоянната заплаха от насилие. Но безпомощността го убива. Сам расте без него, а на Шарлот ѝ се налага да се справя сама в Америка. Тя му пише почти всеки ден и той знае, че е била принудена да продаде къщата и да се премести в един малък апартамент близо до мястото, където си е намерила работа като преводач. Скръбта ѝ се излива от страниците, които изписва. Понякога му се налага да сгъва листовете и да се връща към тях, когато се чувства по-силен. А днес не се чувства силен.
— Имате посетител! — изкрещява надзирателят и потропва с палката си по решетката на килията му.
О, господи! Изобщо не иска да се срещне отново със Сара Лафит.
Тръгва след надзирателя по коридора и след като минават през вратата с двойна защита, стигат до приемната. Надзирателят сочи с палката си към тъмнокосия мъж с дългата брада, който седи до една маса и стиска ръба ѝ, сякаш се страхува, че ще падне. Жан-Люк се сепва. Това е той! Сигурно е той. Давид Лафит.
Кръвта препуска във вените му, докато се приближава към масата. Протяга окованите си с белезници китки, очаквайки някакво подобие на здрависване, но Лафит дори не се изправя на крака, а продължава да стиска ръба на масата.