Шофьорът въздъхна.
— Днес може би работата ще ви се стори още по-изморителна. — Той замълча в очакване някой да го попита защо смята така. Никой обаче не му направи това удоволствие. — Влакът още не е заминал. — Улови погледа на Жан-Люк. — Възникнал е проблем при качването на пътниците. Някои от тях са се съпротивлявали. — Извърна очи от огледалото и смени отново скоростта, докато правеше завой. Този път не се чу никакъв шум и камионът се изпълни с напрегнато мълчание. Мъжете искаха да разберат какво се е случило, но никой не посмя да зададе този въпрос.
— На перона все още цари хаос — проговори отново шофьорът. Той спря камиона на обичайното място — Enfin, les gars.17 Време е да слизате.
Шестимата мъже слязоха от камиона с отпуснати рамене, подобно на войници, които победителите отвеждат. Когато стъпиха на перона, те видяха, че вятърът разнасяше нещо белезникаво по него, което полетя към лицето на Жан-Люк. Той чу момчешкия смях на Марсел. Нима беше възможно да се смее в подобен момент?
Смехът изведнъж спря. Жан-Люк дръпна това, което беше залепнало за лицето му, и протегна напред ръката си. Дрехата, която държеше, беше нощница. Прозрачна. Женска. Как се беше озовала тук, носеща се по перона, подобно на призрак? Той извърна очи от нощницата и погледна отново към перона. Видя една червена обувка с откъснато токче. Модна лилава шапка. Две черни бомбета. Бастун. Чифт счупени очила. Порцеланова кукла, на която липсваше единият крак. Плюшена маймунка, чийто розов пълнеж се беше изсипал от разпрания ѝ врат.
Стомахът му се сви на топка и в гърлото му се надигна жлъчка. Погледна към петимата мъже, опитвайки се да прецени реакциите им. Филип въздъхна и тръгна към канцеларията, за да докладва, че е дошъл на работа. Фредерик пребледня и затвори очи. Останалите мъже сведоха надолу глави и запристъпваха от крак на крак. Жан-Люк очакваше от тях да кажат нещо — нещо, което да му помогне да проумее гледката пред себе си. Но в нея нямаше никакъв смисъл. Светът беше полудял.
Той погледна отново към перона. Вниманието му беше привлечено от предмета, който лежеше на отсрещния му край. Досети се какво представляваше той — беше прекалено голям, за да бъде плюшена играчка или кукла, но беше с такава форма. Каза си, че не е възможно. Вероятно беше голямо плюшено мече. Да, много голямо плюшено мече. Главата му се изпразни и той наблюдаваше сцената, сякаш беше застинал кадър от филм. После действието започна отново и той вече не изпитваше никакви съмнения.
— Влез в канцеларията! — изкрещя пазачът.
Жан-Люк влезе, залитайки, в сградата. Някой му подаде парче хляб и чаша ерзац кафе. Той ги изпусна. Докато чашата се разбиваше в пода и горещата течност се разплискваше, огледа шокираните лица, очаквайки ужасено това, което щеше да последва.
Усети палката, която се стовари върху рамото му, но не помръдна.
— Achtung!18 — изкрещя някой в ухото му. — Вън! Веднага излез вън и почисти перона!
Той излезе с натежали крака на перона и започна да вдига предметите: счупените очила, обувката, шапката. Приближавайки се към края му, привлечен от това, което беше видял преди малко, вдигна очи и се огледа. Вече не го виждаше. Дали не си беше въобразил? Вероятно. В този момент забеляза, че двама мъже влачеха нещо по земята към един контейнер на колела. Направи няколко крачки, чудейки се дали не беше торба, пълна с дрехи или с боклук. Но сърцето му подсказваше, че не е торба. Видя, че мъжете го вдигнаха и го хвърлиха в контейнера.
През тази съботна вечер Жан-Люк се прибра у дома вцепенен от отчаяние. Не обърна почти никакво внимание на майка си и влезе в стаята, която беше негова от раждането му. Седна на леглото и се взря в лавиците с книгите. „Тримата мускетари“ го гледаха подигравателно. Когато беше малко момче, си представяше, че ще стане висок и силен като мускетарите — че ще бъде смел и баща му ще се гордее с него. Беше се превърнал в малодушен мъж.
Вратата изскърца и майка му влезе тихо в стаята.
— Какво става, сине?
Жан-Люк погледна към нея, към бръчките около устата ѝ и към тъмните кръгове под очите ѝ. Даде си сметка, че няма да бъде в състояние да ѝ каже.
— Вече не мога да го правя. — Той замълча за миг. — Не мога да участвам в това.
— Знам, че ти е трудно. Тази проклета война се отразява зле на всички.
— Не знаеш всичко, мамо. Не го знаеш.
Майка му седна на леглото до него и сложи ръка на рамото му.
— Какво не знам? — Жан-Люк поклати глава, сякаш искаше да изтръска от нея това, което знаеше.