— Господин Бошан. — Той се взира в Жан-Люк изпод гъстите си тъмни вежди.
Докато сяда на стола срещу него, Жан-Люк кимва в потвърждение. Чака Лафит да каже нещо, но той продължава да се взира в него и очите му го пронизват.
— Не знам какво искате от мен. — Жан-Люк разтрива слепоочията си, опитвайки се да облекчи сковаващото челото му главоболие.
— Какво искаме от вас? — Очите на Лафит го пронизват още по-надълбоко. — Деветте години от живота на сина ни. — Жан-Люк се почесва по врата и затваря очи. Главоболието му става още по-силно. — Наясно ли сте какво означава това за един родител? — Тонът на Лафит е рязък, а гласът му става по-висок. — Да няма никаква представа дали детето му е живо. Не знаехме дали трябва да скърбим, или да продължаваме да го търсим.
— Чуйте ме. Ако не бях аз, нямаше да имате син. Вече си го получихте обратно. Защо не се приберете у дома и не се погрижите за него? Получихте възмездие.
— Възмездие? Мислите, че го правим, за да получим възмездие? — Думите на Лафит изригват по-силно от преди.
— В такъв случай защо го правите? Какво искате от мен? — Гласът на Жан-Люк също е висок.
Надзирателят се приближава до тях и палката му се стоварва върху масата.
— По-тихо! — Той пъха палката под брадичката на Жан-Люк и я бута рязко нагоре.
Изведнъж Лафит отпуска глава върху масата и започва да трепери, сякаш е получил гърч.
— Какво му е? — Надзирателят повдига главата на Лафит. Лицето му е посивяло и лъщи от пот. В очите му е изписан ужас.
— Мисля… Мисля, че го изплашихте.
— Изплашил съм го? Просто казах, че не трябва да вдигате шум.
Лафит седи неподвижно и сякаш е онемял. Жан-Люк слага ръцете си върху масата и ги протяга напред. Взирайки се в него с ококорени очи, Лафит го хваща за китките. Гърдите му се повдигат, докато се опитва да си поеме въздух.
Надзирателят се отдалечава от тях, цъкайки с език.
Двамата мъже мълчат. Жан-Люк изчаква Лафит да се успокои.
— Извинявайте — изрича най-накрая Лафит. — Просто… спомените нахлуха в главата ми.
— Няма нищо. Това вече приключи.
Лафит поглежда с тъмните си очи към Жан-Люк.
— Така ли смятате? Че е приключило? То никога няма да приключи.
Жан-Люк знае какво има предвид Лафит. Опитва се да смени темата.
— Как е съпругата ви?
— Тя… Тя беше силно разстроена след срещата си с вас.
— Съжалявам. Не съм имал намерение да я разстроя.
— Съпругата ми искаше да узнае повече неща за Самюел, но смята, че сте се отнесли пренебрежително към въпросите ѝ.
— Не съм го направил умишлено. Тя настояваше да научи някои подробности за Сам, но аз не бях в състояние да си спомня всичко, за което ме попита — кога е проходил, кога е престанал да се буди през нощта. Това не са нещата, които си спомням за него.
— Разбирам. — Лафит си търка очите, сякаш разговорът го е изтощил. — А кои са нещата, които си спомняте?
Жан-Люк се замисля за миг и в ума му изплува откритото лице на Сам.
— Усмивката му. Шегите му. Начинът, по който издава напред брадичката си — решително или предизвикателно. Дългите му ръце, обвити около мен. Нежната сила, с която ме прегръщаше. Сладката миризма на потта му. Широко отворените му очи, докато му четях някоя книга…
Лафит удря силно с ръка по масата.
— Достатъчно. — Той се размърдва на стола. — Защо нямате собствени деца?
Жан-Люк свъсва вежди.
— Искахме да имаме деца. — Той замълчава за миг, чудейки се дали да продължи. — Но… не се получи. Оказа се, че Шарлот не може да има деца. Обясниха ни, че може би причината за това са лишенията, на които е била подложена по време на окупацията, докато е била в крехка възраст.
— О! — Лафит се чувства неловко и бледите му бузи почервеняват леко.
— Лекарите ни казаха, че не могат да направят нищо. — Думите се изтърколват от езика му и Жан-Люк се чувства облекчен. — Обясниха ни, че ако се храни правилно и води здравословен начин на живот, организмът ѝ ще укрепне, но нямаше резултат. — Той поглежда към Лафит и с изненада открива следи от Сам в тъмните му, умни очи и в начина, по който той ги търка, когато се сблъсква с някакъв проблем. — Ако не възразявате, бих искал да ви попитам… Разбрах, че нямате други деца.
Лафит се взира в масата и клати глава. Когато най-после поглежда към него, очите му са насълзени и разфокусирани, сякаш е потънал в някакъв спомен.
— Извинявайте. — Жан-Люк не знае накъде да насочи разговора. Навлезли са в опасна територия и той се опитва да намери изход от ситуацията.