Изведнъж Лафит примигва и започва да говори с поглед, вперен в някаква точка в далечината:
— Когато се върнахме в Париж, се чувствахме много зле. Физическият труд, гладът и жестокостите ни бяха съсипали. Бяхме променени — всеки от нас чувстваше тялото си чуждо. Вече не бяхме предишната млада двойка. Мисля, че и двамата усещахме… — Той се вторачва в Жан-Люк, сякаш е изненадан от факта, че споделя с него тези неща. — Мина много време, преди отново да се почувстваме като човешки същества и да се върнем към предишната си същност. През цялото време търсехме Самюел. Аз бях склонен да се опитаме да имаме друго дете, но Сара не беше съгласна. Тя плачеше… Искаше да си върне бебето.
— И си го върна.
— Но той вече не е бебе, нали? Ако… ако ни бяхте потърсили след войната, всичко щеше да бъде различно. — Лафит въздъхва.
— Десет минути! — изкрещява надзирателят.
— Кажете ми как е той — изрича Жан-Люк. — Моля ви. Съпругата ви спомена, че имал обрив… По-добре ли е вече?
Очите на Лафит са премрежени, сякаш е потънал в размисли. След малко той отвръща:
— Не, не е по-добре. — Поглежда Жан-Люк в очите. — Щом искате да знаете как е Самюел, ще ви кажа. — Навежда се напред, дърпайки брадата си. — Клетото момче е ужасно разстроено. Отказва да говори на френски, през повечето нощи плаче и обривът го тормози. Миналата седмица избяга от вкъщи. Намериха го в Хавър, докато се опитвал да се качи на един отплаващ за Америка кораб.
— Не! Боже мой, не! — Жан-Люк се обляга назад на стола и вдига ръце към челото си. Какво са направили със Сам? Стомахът му се свива от болка, сякаш някой го разрязва с нож отвътре. Не е в състояние да диша.
Надзирателят отново се приближава до тях.
— Пет минути.
— Сара… — промълвява Лафит. — За нея е непоносимо да гледа детето си в това състояние. На мен също ми е трудно, но се опитвам да обхвана цялата картина. Сара обаче вижда единствено колко много страда малкото ѝ момче. — Той клати глава. — Това я убива.
Осемдесет и седма глава
Сара
Париж, 3 ноември 1953 година
Докато Давид е на свиждане с Бошан, а Сам е в стаята си, Сара изважда специалната хартия за писма, която държи в дървената кутия заедно с една изсушена роза. Това ще бъде най-важното писмо, което някога ще напише. Напълва внимателно писалката с мастило, мислейки си, че Давид няма да бъде в състояние да приеме решението ѝ, но няма да се опита да я спре, след като вече му е казала за обещанието, което е дала на господ. Вярата на Давид е твърда като скала и той не би искал Сара да направи компромис със своята вяра и да наруши обещанието си.
Уважаема госпожо Бошан,
Пиша това писмо с разбито сърце. Самюел не е щастлив тук. Не знаем какво да правим с него. Страданията му заради факта че беше изтръгнат от дома си, са непоносими за нас. Обръщам се към вас, водена от отчаяние. Той има нужда от вас. Можете ли да дойдете в Париж?
Входната врата се отваря. Сара вдига очи от писмото. Давид застава до нея с приведени рамене и посивяло лице. Той си търка очите, а после се втренчва в нея.
Сара не става от стола, но гледайки към него, вижда, че е изтощен. Дори не изпитва желание да го попита как е минала срещата с Бошан, защото си представя, че е била мъчителна.
По бузата на Давид се стича безмълвна сълза, а после още една. Сара продължава да стои неподвижно. Как би могла да го утеши? Не може да му предложи нищо друго, освен поражението си. Той искаше от нея да бъде твърда и да се бори с всички сили, за да задържи сина им, без значение на каква цена. Но тя обича Сам прекалено много, за да го направи.
Сара не обръща внимание на сълзите, които се стичат по лицето ѝ и капят върху писмото, размазвайки мастилото. Взирайки се в сините петна, тя усеща, че Давид кляка до нея и допира мократа си буза до нейната. Знае, че той чете писмото. Затаявайки дъх, очаква болката и гневът му да избухнат.
— Сара — промълвява Давид. — Сара. — Обгръща я с ръце и я придърпва към себе си. Тя се отпуска в прегръдките му. — Сара, не плачи. Не плачи, моля те.
— Но ти също плачеш.
Давид взема лицето ѝ в дланите си и изтрива с целувки сълзите ѝ.
— Синът ни е жив. Това ми е достатъчно. Напълно ми е достатъчно, Сара.
Осемдесет и осма глава
Шарлот
Санта Крус, 9 ноември 1953 година
Поредната понеделнишка сутрин. Ставам с мъка от леглото, влизам в кухнята, сипвам две супени лъжици кафе в хартиения филтър и слагам чайника на печката. Докато чакам водата да заври, запалвам цигара. Никога не съм била пушачка, но сега пушенето отпуска нервите ми и осигурява занимание на неспокойните ми пръсти. Приятно ми е да вдишвам дълбоко дима, да го задържам за секунда в устата си и да го издишвам бавно. Ако искам, мога да откажа цигарите, и вероятно някой ден ще го направя.