В девет часа трябва да бъда при психиатъра. Докато влизам в светлия му кабинет с белите стени, усещам същото безпокойство, както всяка седмица. Трудно ми е да се преструвам, че съм човекът, който не съм. Сядам на стола, чиято седалка е със заоблени ръбове, и поглеждам към него с фалшива усмивка.
— Добро утро, Шарлот. Как се чувствате днес?
— Много добре, благодаря. А вие? — Гледам го в очите, надявайки се да успея да го убедя, че съм искрена.
Психиатърът също ми се усмихна.
— Какво правихте през изминалата седмица?
— В събота бях на курс по грънчарство. — Той кимва, сякаш съм казала нещо, което е много важно. — Жените са толкова забавни! Разговаряме за всичко.
Не споменавам, че просто седя, без да участвам в разговорите. Галя парчето глина с форма на детско лице, а после го смачквам и започвам отново да го оформям. Не успявам да пресъздам чертите на Сам както трябва. Приятно ми е да слушам бърборенето на жените. То ми действа успокояващо. Може би отсъствието на мъже ги кара да говорят свободно. Те разговарят за децата си и за образованието им, за собственото си детство, за мъже, за любов и за връзки. Не държат на участието ми в разговорите, защото съм чужденка, и си мислят, че не разбирам думите им. Но аз разбирам абсолютно всичко. Установих, че има полза от факта, че съм чужденка. Това пречи на хората да се сближават прекалено много с мен.
— Срещате ли се с тях извън занятията?
По дяволите! Никак не е лесно да го излъжеш.
— Все още не — отвръщам. — Но възнамерявам да поканя някои от жените у дома в края на седмицата.
— Много добре. По време на следващата ни среща ще ми разкажете как е минало гостуването им, нали?
— Разбира се — заявявам бодро и се проклинам заради лъжата. Хваната съм в капан. Какво ще стане, ако той реши да ме провери?
— А как сте със съня?
— Все още вземам хапчетата, които ми предписахте.
— Може би вече е време да ги спрете.
Кимвам, но не съм сигурна, че съм готова. Не мога да си позволя да се върна към умопомрачението от онези няколко седмици, след като ми отнеха Сам, когато не бях в състояние да спя повече от половин час, припадах от психическо изтощение и след като идвах на себе си, се чувствах така, сякаш бях ударена от гръм — всяка клетка в тялото ми беше пропита с тревога.
— Намалете дозата наполовина и следващата седмица ще ми кажете как се чувствате.
Поглеждам към него и се чудя дали да не го помоля да ми даде още малко време. Решавам, че трябва да бъда настроена позитивно, за да мога да получа медицинско свидетелство, удостоверяващо, че вече съм напълно здрава. Само кимвам.
— А мислите ви за Сам? Как се справяте с тях?
— Опитвам се да не мисля за него. — Замълчавам, подготвяйки се да изрека най-голямата лъжа. — Започвам да се примирявам с факта, че никога няма да бъда истинската му майка и че просто съм играла ролята на нейна заместничка.
— Това е добре.
Как би могъл да знае, че непрекъснато мисля за Сам, чудейки се какво прави той, докато часовете, дните и седмиците отминават? Нямам никаква вест от него, но съм сигурна, че мрази Париж. Вероятно градът му изглежда напълно чужд. Дали учи френски? Дали новият му баща му чете вечер, както правеше Жан-Люк? Дали новата му майка го държи в прегръдките си по време на гръмотевичните бури? Дали ѝ позволява да го прегръща? Дали спи на запалена лампа през нощта? Дали е знаел как да ги помоли за това? Дали тя му приготвя crepes за закуска? Как се справя в училище? Добре ли се отнасят съучениците му с него? Постоянно се измъчвам с подобни въпроси.
— А съпругът ви? Как е той? — Психиатърът прекъсва мислите ми.
Вероятно е забравил името му.
— Жан-Люк. Трудно му е в затвора. — Не мога да кажа нищо повече. По ирония на съдбата Сам и Жан-Люк са в Париж, а аз съм тук. Сега и тримата сме затворници и сме изгубени един за друг.
— Готова ли сте вече да имате собствени деца? — Взирам се в него. Как е възможно да ми задава подобен въпрос? — Имам предвид, след като съпругът ви бъде освободен от затвора. — Той поглежда към бележките си. — Виждам, че излежава краткосрочна присъда.
— Ще прекара в затвора две години. — Вече не се усмихвам.
— Да, точно така. Но вие все още сте достатъчно млада, за да имате деца.