— Не мога да имам деца.
— Хм. Причините за това невинаги са ясни. Възможно е да се успокоите, след като приемете факта, че Сам вече не е с вас. — Продължавам да се взирам в него. Този човек луд ли е? — Вероятно причината е психологическа.
— Не мисля, че е психологическа. — Бих могла да му обясня, че след войната цикълът ми не се възстанови, но решавам да му спестя подробностите. Напомням си, че съм тук, за да получа заключението му, че съм здрава психически, което ще ми даде възможност да получа обратно паспорта си. Не мога да си позволя да настроя този идиот срещу себе си. Кимвам, стискайки зъби, и добавям учтиво: — Всъщност може би сте прав. Досега не съм се замисляла за това.
— А как сте чувствате на работното си място?
— Прекрасно. Хората са приятни и работата ми харесва.
Работата ми е лека и спокойна — превеждам юридически документи. Със заплатата си, която не е висока, успявам да плащам наема на двустайния апартамент и всеки месец отделям малка сума за самолетния билет до Франция. Ще мога да замина, след като ми върнат паспорта.
Прибирам се от работа и отварям притеснено пощенската кутия. В нея има писмо в бял плик. Марката е френска, но почеркът не е на Жан-Люк. Докато отварям плика, сърцето ми се разтуптява. Мисля си, че писмото е от Сам.
Но писмото не от Сам. То започва с думите „Уважаема госпожо Бошан“. Сърцето ми се свива. Докато чета писмото, кръвта препуска бясно във вените ми. Тя иска да отида в Париж!
Притискам листа към сърцето си. Ще видя отново сина си. Чета писмото отново и отново. Сара Лафит… Тя наистина го обича. По лицето ми се стичат сълзи и замъгляват очите ми. Винаги го е обичала. През всичките тези години го е търсила. Никога не се е отказала.
В душата ми се прокрадва вина. Трябваше да се опитаме да намерим родителите на Сам. Трябваше да постъпим почтено, но предпочетохме да направим по-лесния избор, смятайки, че са загинали в Аушвиц. След всички онези ужасни преживявания ги беше сполетяла и тази беда — откривайки сина си след девет години, бяха установили, че той вече не е тяхното бебе и дори не говори на техния език. Как ще бъдат в състояние да го опознаят? Бяхме ги лишили от тази възможност.
Изкачвам с натежало сърце стъпалата до апартамента си, стискайки писмото в ръка. Всяка дума от писмото се е врязала в ума ми. „Самюел не е щастлив тук“. Разтърсена съм от подтекста на това изречение. Едва ли положението е по-лошо, отколкото си представях, но фактът, че го видях написано от биологичната майка на Сам, ме удари силно в корема. Той е толкова объркан, че тя не знае как да постъпи. Готова е на всичко, за да го направи щастлив, дори да ми позволи да го видя. Благодаря на господ, че тя го обича толкова много. И какво следва от сега нататък? Дали тя си мисли, че ще се преместя в Париж и че двете ще го отглеждаме заедно? Едва ли. Ще бъде наранена още по-силно от факта, че обича друга жена като своя майка. Дали е склонна да се откаже от него? Дали наистина ще го направи? Способна ли е една майка, която веднъж е загубила детето си, да понесе мисълта, че отново ще го загуби?
Осемдесет и девета глава
Шарлот
Санта Крус, 17 ноември 1953 година
В Санта Крус все още е топло, но аз знам, че по това време на годината в Париж е студено. Вече цяла седмица се чудя какво да облека. Сам харесва жълтата ми лятна рокля с маковете покрай ръбовете, но тя не е подходяща за френската зима. Обличам права бежова пола и кремава риза и премятам през ръка вълнената жилетка и сакото.
Стоя права в кухнята, готова за тръгване, и чакам с нетърпение таксито. Оглеждам белите стени и се чудя дали някога ще се върна в този апартамент. Надявам се, че няма да ми се наложи, защото мястото е самотно. Точно в седем часа звънецът на входната врата иззвънява. Вземам в ръка куфара и грабвам един лек кашмирен шал от закачалката.
— За летището? — Шофьорът на таксито поглежда към мен в огледалото за обратно виждане.
— Да, моля.
— Докъде ще летите?
— До Ню Йорк, а после до Париж.
— Имате близки там?
— Да.
— Мисля, че долових чуждестранен акцент. Французойка ли сте?
— Да.
Мъжът се взира в мен в огледалото, сякаш се опитва да разбере коя съм.
— Париж не беше бомбардиран жестоко, нали?
— Не. — Колебая се, защото не искам да бъда груба, но също така не искам да водя този разговор.
— За разлика от Лондон. Лондон пострада тежко, нали?
— Да — отвръщам, решавайки да му кажа това, което иска да чуе. — Париж обаче беше окупиран.
— Точно така. Не беше нужно да бъде бомбардиран, за да се предаде.