Обръщам настрани глава и поглеждам през прозореца, надявайки се, че на шофьора ще му стане ясно, че не желая да водя този разговор. Той потупва с пръсти по волана, сякаш в такт с някаква песен, която звучи в главата му. Наблюдавам улиците, по които се движи таксито: къщи с дълги предни морави и пощенски кутии върху дървени подпори, които очакват пощата за деня. Градът е толкова различен от Париж, но ми е толкова познат. Вече съм започнала да го чувствам като свой дом и се чудя дали Париж няма да ми бъде чужд.
— Те просто навлязоха в Париж, нали?
Иска ми се мъжът да млъкне. Въздъхвам шумно, очаквайки, че ще схване намека ми.
Той отново започва да потупва с пръсти по кормилото. Изминаваме останалата част от пътя в мълчание. Давам му един долар бакшиш от благодарност за това, че в крайна сметка си затвори устата.
Изпитвам облекчение, след като се качвам в самолета, за да се върна най-после във Франция. Ще летя за първи път и съм нервна, докато самолетът набира скорост по пистата. Стискам ръбовете на седалката, чудейки се как се е чувствал Сам по време на полета. Дали е бил уплашен? Дали някой го е държал за ръката, докато се е качвал в самолета? Мисълта, че е бил сам, без Жан-Люк и мен, ме изпълва с тъга.
— Бихте ли желали нещо за пиене? — Стюардесата спира пред мен с натоварената с миниатюрни бутилки количка.
— Не, благодаря.
Мъжът, който седи до мен, вдига поглед от вестника.
— Една бира, моля.
Той налива бирата в пластмасовата чаша.
— Закъде пътувате? — пита ме.
— За Ню Йорк — отвръщам. — А после за Париж.
Нямам желание да продължавам да говоря — всичко е прекалено сложно. Затварям очи и се преструвам, че спя. Прекалено съм възбудена и нервна, за да се унеса в сън. Дали Сам ми се сърди? Дали си мисли, че съм го изоставила? Дали се е променил през тези четири месеца? Четири месеца. Възможно ли е да са изминали само четири месеца? Струва ми се, че са изминали четири години.
След като сменям самолета в Ню Йорк, най-накрая пристигам в Париж и минавам през митницата. Сещам се, че не нося никакви подаръци. Чудя се дали да не купя нещо, но си давам сметка, че подаръците ще бъдат неуместни, защото ще изглежда така, сякаш съм дошла, за да им гостувам. Тръгвам забързано към колоната от чакащи таксита.
— Rue des Rosiers, s’il vous plaît, dans Le Marais.
Френските думи излизат с лекота от устата ми. Изпитвам облекчение, че имам възможност отново да говоря на родния си език. Чувствам се така, сякаш съм се завърнала у дома.
Докато таксито навлиза в града, гледам през прозореца и се чудя какво всъщност означава думата „дом“. Дали е някакво място? Дали е някакъв език? Или домът е там, където е семейството ти? Предполагам, че е комбинация от всички тези неща. Сам не би могъл да нарече Париж свой дом. Съжалявам, че не му говорехме на френски, докато беше малък. Нямахме право да го лишим от тази част от идентичността му. Чудя се дали ще ни намрази, когато порасне и разбере, че е бил ощетен от нас. В момента обаче единственото нещо, което искам, е да притисна малкото му тяло до себе си и да му кажа, че всичко ще бъде наред. По-късно ще се притеснявам за това.
Таксито ме оставя пред сградата, в която се намира апартаментът им. Двама мъже с дълги бради и черни шапки минават покрай мен и аз се сещам, че се намирам в еврейския квартал. Изведнъж осъзнавам, че времето е много студено. Оставям куфара на земята и обличам жилетката и сакото, но продължавам да треперя. Намятам шала на раменете си и се загръщам с него. Стомахът ми е свит на топка. Вече съм само на няколко метра от Сам. Вдигам поглед към прозорците на сградата и си представям, че той е в апартамента и ме очаква.
Поемам си дълбоко въздух, развълнувана и тревожна, отварям тежката дървена порта и влизам в малкия вътрешен двор. Апартаментът им е на четвъртия етаж. Вдигам куфара от земята и започвам да изкачвам с разтуптяно сърце тясното вито стълбище. Преди да почукам на вратата, приглаждам косата си и оправям шала, опитвайки се да се успокоя.
После вдигам ръка. Вратата се отваря, преди да съм я докоснала. Сам скача върху мен и едва не ме събаря. Обвива ръцете си около врата ми, а краката си — около кръста ми, и ме държи здраво. Прегръщам го и го притискам към гърдите си. Вдишвам сладката му мускусна миризма. Двамата не се нуждаем от думи. Усещам силата на обичта му и съм сигурна, че и той усеща силата на моята обич.
После чувам, че някой се прокашля тихо. Влизам в апартамента. Сам продължава да се държи за мен. После ме пуска бавно и стъпва на пода. Обвивам с длани лицето му и се взирам в кафявите му очи. Той ме прегръща през кръста и отпуска глава върху гърдите ми. Погалвам го по косата.