Господин Лафит слага ръка на рамото ми.
— Знаем, че ще го направите. Била сте добра майка. — Той замълчава. — А Жан-Люк е бил добър баща. Сам е извадил късмет с човека, който го е спасил.
Вече не мога да спра сълзите, които пълнят очите ми, и те започват да се стичат по лицето ми. Сара и Давид обичат Сам повече, отколкото обичат себе си, и поставят неговото щастие пред своето. Мисълта прерязва като нож сърцето ми. Те са истинските му родители. Винаги са били истинските му родители. Обзема ме срам и обещавам пред себе си, че ще се погрижа Сам да расте с мисълта за това, което те направиха за него.
След една седмица документите са готови и докато самолетът прелита над Атлантическия океан, се взирам в Сам, който спи. Дългите му мигли потрепват върху бледите му бузи, докато стиска ръката ми, сякаш се страхува, че след като се събуди, няма да бъда до него.
Поглеждам през прозореца към облаците и си мисля за семейство Лафит и за жертвата, която направиха. Мисля за съпруга си — за най-смелия мъж, когото познавам и който ще се върне при нас. И за Самюел.
Отправям безмълвна благодарствена молитва за втория шанс, който ни е даден.
Епилог
Една година по-късно, докато се приготвяха да си лягат, Сара постави ръката на Давид върху корема си.
— Давид, трябва да ти кажа нещо. — Тя замълча и погледна към него. — Очаквам бебе. — Взирайки се в очите му, видя, че те се пълнят със сълзи.
След шест месеца Сара роди момче, което кръстиха Йеремия.
Когато Сам навърши тринайсет години, тримата с Давид и Йеремия му отидоха на гости, за да му дадат възможност да се запознае с братчето си. Обстановката беше напрегната. Сам се притесняваше, защото трябваше да говори на френски, и Сара и Давид изпитваха затруднения, докато се опитваха да разменят няколко думи с него. Този път на Давид му се наложи да успокоява Сара.
— Той е на тринайсет години. Това е трудна възраст. Чувства се неудобно и все още не разбира как се чувстваме. Един ден ще ни приеме, уверявам те.
По време на гостуването им Шарлот и Жан-Люк им обещаха, че ще заведат Сам в Париж, когато навърши осемнайсет години. Но това така и не се случи. Трябваше да плащат таксите за колежа, които поглъщаха по-голямата част от доходите им. Образованието му беше на първо място.
Сам им писа, че се е запознал с едно специално момиче. Надяваше се, че Давид и Сара ще се радват, че е щастлив.
През тази слънчева съботна сутрин през лятото на 1968 година Давид и Сара седят до масата в кухнята и топят кроасаните си в купичките с кафе. Йеремия и сестричката му, която е на седем години, са на училище. Косата на Сара е започнала да се прошарва, а бръчките около очите ѝ са станали по-дълбоки. Брадата на Давид също е започнала да побелява.
След малко те ще приключат със закуската и ще тръгнат към синагогата. Давид преглежда вестника.
— Забранили са студентските протести — изрича той и вдигайки очи от вестника, поглежда към Сара.
Сара се кани да отбележи, че е крайно време Дьо Гол да подаде оставка, защото наближава осемдесетте, но звънецът на входната врата прекъсва мислите ѝ.
— Кой ли звъни? — чуди се тя. — В събота сутринта?
— Аз ще отворя — изрича Давид.
Той излиза от кухнята и слиза по стъпалата във фоайето. Младият мъж, който е застанал пред входа на сградата, се оглежда, сякаш се е загубил. Давид отваря стъклената врата.
— Bonsoir, monsieur.
Мъжът се взира в него. Той е висок и красив, със загоряла кожа и тъмна права коса, която пада върху челото му. Вниманието на Давид е привлечено от очите му. Те са шоколадовокафяви и са изпъстрени със зелени точици.
— Bonjour. — Давид пристъпва към него. — Аз съм…
— Самю-ел — прошепва Давид. Усеща името като перли върху езика си и не може да се сдържи да не го изрече отново: — Самюел.
Младият мъж се усмихва с кривата си усмивка.
— Да, аз съм. — Той се смее тихо. — Самю-ел. — Приближава се към баща си с разперени ръце.
Давид потъва в прегръдката му и краката му омекват. Силите го напускат, докато дава воля на сълзите си.
Ръцете на младия мъж го стискат здраво.
— Съжалявам, съжалявам.
Давид осъзнава бегло, че Сара слиза по стълбището, и усеща, че Самюел сваля ръцете си от него и се обръща към майка си. Наблюдава го, докато хваща ръката ѝ, доближава я до устните си и я целува.
— Самюел — промълвява Сара. — Ти ли си? — Ръцете ѝ галят лицето му, обгръщат бузите му. — Наистина ли си ти?
Той се смее и я целува отново.
Давид вижда, че момчето им е станало добър човек, който разбира болката на хората. Сърцето му се изпълва с гордост и в душата му настъпва покой. Това е всичко, което е искал.