— Ти беше още дете. Искахме прекалено много от теб.
— Съжалявам.
— Самюел, не е нужно да се извиняваш. Ти се върна.
— Възнамеряваме да прекараме известно време тук, за да опознаем начина на живот във Франция.
Очите на Давид блестят.
— Това е повече, отколкото съм се осмелявал да мечтая.
— Признателни сме ви. — Сара се усмихва на младата майка. — Може ли? — Тя протяга ръце.
Луси ѝ подава бебето, без каквито ѝ да било колебания.
Този жест — подаването на бебето — събужда спомените ѝ и Сара е обзета от желание да закриля това дете. Тя започва да го люлее, тананикайки.
Самюел се надвесва над дъщеря си и я целува по главата, наслаждавайки се на лъскавата ѝ, мека като коприна коса. После поглежда към майка си и прошепва:
— Името ѝ е Сара.
Благодарности
През 1993 година, когато пристигнах в Париж, нямах представа какво въздействие ще окаже това върху живота ми. През първите няколко седмици, докато обикалях из града, бях изненадана и разчувствана от големия брой възпоменателни плочи и паметници на хора, които бяха загинали през Втората световна война. Списъците бяха дълги и винаги имаше оставени свежи цветя. Върху фасадата на едно училище в „Льо Маре“ (еврейския квартал на Париж) е поставена възпоменателна плоча, чийто надпис гласи, че нито един от арестуваните през Втората световна война двеста и шейсет ученици, които са учели в него, не е оцелял.
Това ме разтърси дълбоко и събуди у мен желание да науча повече за тези мрачни времена от нашата история. Започнах да разпитвам хората над шейсетгодишна възраст какъв е бил животът им по време на окупацията и да чета материали на тази тема.
Запознах се с Дора Блофу — чаровна и духовита жена в края на осемдесетте. Дора е била на тринайсет години, когато е била депортирана в Аушвиц. Докато пишех главите за Аушвиц, се възползвах от някои от спомените ѝ, а също и от разказите на хора, поместени в книгите, някои от които съм цитирала по-долу. Трябва да призная, че се чувствах като измамница, докато работех върху тях. Не бях преживяла ужаса на Аушвиц и не можех да си представя какво е човек да го преживее. Но тази история не е свързана с това.
Процесът на писането на книгата представляваше вълнуващо, изпълнено със събития пътешествие, по време на което се срещнах с много интересни хора — някои от тях бяха странни, а други бяха прекрасни. Макар че по същество писането е самотно занимание, намерих безценна подкрепа от страна на различни писателски групи в Париж. Една от тях беше много важна за мен — групата „Скрипториум“, която е създадена от Хейзъл Мануел. Положителната критика и любезните напътствия на Хейзъл ми даваха сили да продължа напред, когато се съмнявах в себе си. През тази група са преминали много писатели и някои от тях продължават да членуват в нея. Признателна съм на всички тях и най-вече на Рашел, Каръл, Нанси, Кас, Крис, Кони, Ан, Мелиса и Дебора.
Специални благодарности на приятелите ми Марилин Смит, Иън Хобс и Хейзъл за това, че бяха с мен в долината на Лоара, в Алпите и в Индия. Те седяха в горещината и студа и ме слушаха, докато им четях главите на книгата си. Признателна съм им и за шегите! Бих искала също така да благодаря на приятелката си Луси, която ме приюти в бараката си, докато преработвах книгата, както и на Кристиан, който провери нещата, които бях написала на френски.
По време на проучванията си бях облагодетелствана от възможността да получа насоките на Щефан Мартенс, заместник-директора на Германския исторически институт в Париж. Познанията и отдадеността му на темата за Втората световна война ми предоставиха богата информация и бих искала да му благодаря за времето, което ми отдели, за да ми помогне за уточняването на подробностите.
Накрая изказвам дълбоката си признателност на Аби Грийвс от „Къртис Браун“, която направи възможно публикуването на тази книга, като избра моя ръкопис от големия брой ръкописи, които вероятно беше получила. И на прекрасната си агентка Шийла Кроули, която повярва в мен и прояви разбиране по отношение на това, което се опитвах да направя, и ми оказваше подкрепа, докато следвах целта си. Бих искала също така да благодаря на чудесния екип на „Хедлайн“ за невероятните ни преживявания заедно: на Натаниъл Алкарас-Стейпълтън, Ребека Фоланд и Хана Джиранио от Отдела за преводи и авторски права, на водещата редакторка Джейн Сели — за взискателността ѝ, и на редакторката на книгата Шерис Хобс, която ми помогна да добавя важните финални щрихи. Признателна съм и на Карън Кощелани, заместник главната редакторка на „Хашет Бук Груп“, за упорития ѝ труд в процеса на осъществяването на изданието.