— Искам да ми кажеш какво те тревожи, сине.
Той я погледна. В очите ѝ се четеше тревога.
— Не, не искаш. Наистина не искаш.
— Нека сама да преценя. Аз съм издръжлива.
— Никой не е достатъчно издръжлив, мамо.
— Хайде. — Тя стисна лявата му ръка. — Винаги си бил склонен да говориш с мен. Не бива да спираш да го правиш. Сега сме си нужни един на друг повече от всякога. Виждам, че страдаш.
— Те ги убиват. — Промълви Жан-Люк. — Видях ги на перона. Телата. Едно бебе. На перона имаше мъртво бебе.
Усети, че майка му се вцепени. Тя свали ръката си от рамото му и стисна с нея другата си ръка. Кокалчетата на пръстите ѝ побеляха.
— Бебе? Сигурен ли си? Известно е, че убиват възрастни хора, хора от Resistance, еврейски имигранти, но…
— Видях го, мамо. Бебето лежеше на перона, след като влакът потегли. А после беше изчезнало.
— Може би си въобразяваш, че си го видял. Изложен си на огромно напрежение, защото работиш за Boches. В това няма нищо странно. Нуждаеш се от почивка. — Тя понечи да сложи ръка на рамото, но той се наведе рязко напред и зарови глава в дланите си.
— Знаех, че никой няма да ми повярва.
— Не става въпрос за това. Вярвам ти, че си видял бебето, но сигурен ли си, че си го видял на перона? Защо, за бога, е трябвало да го убият?
Жан-Люк свали ръцете си от лицето си и погледна към майка си.
— Според теб защо са го убили? Каква е причината за всичко това? Арестуват евреите и ги отвеждат, за да бъдат „пренастанени“. Според теб какво всъщност правят с тях?
— Изпращат ги в трудови лагери.
— Какво? Възрастните жени? Възрастните мъже? Бебетата? — Той замълча. — Изпратиха единствено татко в трудовия лагер, нали? Теб не те изпратиха. Мен също не ме изпратиха. Не ме изпратиха, защото съм им нужен, за да работя в железниците, а теб не те изпратиха, защото не си достатъчно силна. В такъв случай защо отвеждат всички евреи? Дори старите и немощните? Нямат никакъв интерес да го правят. — Майка му поклати глава. — Помисли си върху това, мамо.
— Задълбочаваш се прекалено много, сине. Трябва да престанеш да разсъждаваш по този начин, защото няма никаква полза.
— Няма никаква полза? — Жан-Люк се изправи на крака. Отчаянието стегна гърлото му и той започна да се задушава. — Защо си затваряш очите за нещата, които се случват? — Той започна да сваля една по една книгите от лавиците и да ги хвърля на пода.
Не го интересуваше какво ще стане с него. Просто беше сигурен, че трябва да направи нещо.
Осма глава
Жан-Люк
Париж, 3 април 1944 година
— Salut, les gars. — Шофьорът им кимаше, докато се качваха в камиона.
Мъжете не му обърнаха внимание, както винаги. Ако обстоятелствата бяха нормални, тъй като виждаше шофьора всеки ден, Жан-Люк щеше да го попита как се казва. Но той не искаше да знае нищо за него. Погледна през прозореца. Беше ранна пролет. Слънцето изгряваше на безоблачното небе — ярко, но прекалено слабо, за да стопли въздуха. Коленете му подскачаха. Хвана тила си с ръце и завъртя главата си, опитвайки се отчаяно да се успокои. Трябваше да направи нещо. Беше си обещал, че ще направи нещо. И сега идеята се оформяше в главата му. Беше просто идея и той не знаеше дали щеше да може да я осъществи, но започна да си представя, че ще успее да го направи.
Какво щеше да стане, ако влакът излезеше от релсите? Щеше да отвие болтовете на планката, а после щеше да избута настрани релсата с лоста и вагоните щяха да дерайлират. Вероятно нямаше да бъде много трудно. Но не можеше да го извърши сам. Налагаше се да направи Фредерик свой съучастник, тъй като той щеше да провери релсите след края на работния ден. Даваше си сметка, че ако го постави пред fait accompli19, Фредерик няма да има друг избор, освен да му помогне. Той не беше от хората, които биха издали приятеля си. Но дали наистина беше така?
Жан-Люк огледа колегите си, чудейки се. Беше очевидно, че също като него Фредерик не можеше да се примири с факта, че е принуден да работи за Boches, но дали би извършил саботаж? За това беше нужен кураж. Ако ги хванеха, щяха да ги разстрелят, но първо щяха да ги разпитват и да ги измъчват. Щяха да ги измъчват! Затвори очи, пропъждайки мисълта, преди тя да изпълни съзнанието му.
Изведнъж Фредерик погледна към него. Очите им се срещнаха за миг и двамата се разбраха без думи. Какво, по дяволите, правеха тук?
Мислите на Жан-Люк се върнаха към идеята му. Струваше ли си? Това вероятно само щеше да забави заминаването влака, но щеше да бъде по-добре от бездействието. И със сигурност щеше да разгневи Boches. Пулсът му се ускори, докато си представяше как влакът излиза от релсите и хаоса, който щеше да последва. Изпита силно вълнение. Дали това не беше шансът му да направи нещо? Докато си представяше как привежда в действие плана си, безсилният му гняв се превърна в ярост, заради това че бяха отвели баща му и че беше видял на перона мъртвото бебе, което сякаш беше просто един изоставен куфар. Изпита ярост към себе си и към всички, които не предприемаха нищо, пазейки си кожата.