— Пристигнахме — изрече шофьорът. — Отново сме на гарата в Бобини.
Както обикновено мъжете влязоха в канцеларията, за да докладват, че са дошли на работа, и да получат оскъдната си закуска — чаша ерзац кафе и парче корав хляб. Жан-Люк изпи наведнъж кафявата течност и хвърли хляба на релсите. Стомахът му беше свит на топка. Дали наистина можеше да го направи?
Влезе в бараката за инструменти и взе гаечния ключ и големия лост. Погледна към другите мъже, които все още дъвчеха хляба си, и тръгна покрай линията, търсейки мястото, където бяха съединени релсите. Откри го лесно. Клекна и разгледа внимателно планката. Болтовете бяха ръждясали. За да изпълни плана си, първо трябваше да разбере колко време щеше да му бъде нужно, за да отвие един болт, и да го умножи по четири. Разполагаше с петнайсет минути. Пазачите минаваха средно през трийсет минути.
Усети слабост в краката си. Подгъна ги, седна върху тях, взря се в болтовете и се опита да диша нормално. Под мишниците му се стичаше пот и устата му беше пресъхнала. Даваше си сметка, че ако не го направи сега, никога няма да го направи и ще бъде принуден да живее с малодушието си до края на живота си.
Пое си дълбоко въздух, опитвайки се да успокои пулса си, и обхвана първия болт с ключа. Вдигна ръкава на ризата си и си погледна часовника — 7:41. Болтът беше заседнал. Натисна ключа надолу и отпусна тежестта на тялото си върху него. Задъхвайки се, успя да го развърти малко, натисна отново ключа и го развъртя още малко. После болтът започна да се движи бързо. След като го отви докрай, си погледна часовника. Бяха минали почти три минути. Това означаваше, че за останалите болтове щяха да му бъдат нужни общо девет минути. Имаше достатъчно време. Можеше да го направи.
— Жан-Люк! — Гласът на Фредерик го прониза като ток. — Какво правиш? Днес трябва да работим на другия край на перона.
Ключът падна от ръката на Жан-Люк и издрънча върху релсите. Без да се изправя, той се огледа. Все още беше много рано и на перона бяха застанали двама пазачи, които пушеха и си приказваха. Мъжете уловиха погледа му. Жан-Люк затаи дъх, но те бяха погълнати от разговора си и не му обърнаха внимание. Издиша бавно и се обърна към Фредерик. Опита се да запази гласа си тих и равен, докато изричаше:
— Тази планка е разхлабена.
— Добре, действай бързо! — Фредерик се отдалечи от него.
Жан-Люк вдигна ключа, доближи го до втория болт и започна да го отвива, като държеше дясната с лявата си ръка, за да може да го натиска по-силно. Болтът се въртеше плавно. Разхлаби го за три минути и премина към третия. Ръката му се плъзгаше по ключа, а гащеризонът му беше залепнал за тялото му. Изминаха три минути и четиресет секунди.
Доближи ключа до четвъртия — последния болт. Гърлото му се стегна. Болтът беше ръждясал и не помръдваше. Той натискаше все по-силно и усещаше болки в китката. Погледна си часовника. Беше изминала една минута, без да постигне някакъв успех. Трябваше да бъдат отвити и четирите болта. В противен случай планът му щеше да се провали. Спря и си пое дълбоко въздух. Щеше да опита още веднъж. Удари няколко пъти болта с ключа, преди да го обхване с него, а после натисна дръжката на ключа с цялата си сила. Болтът започна да се върти. Бяха изминали още три минути и половина.
Оставаха му само две минути. Той хвана с ръце лоста и го заби в земята под релсата. Сърцето му биеше лудо. Не можеше да диша. Отвори широко уста, опитвайки се да си поеме въздух. Чуваше командите:
— Achtung! Vorwärts marsch!20
Не посмя да вдигне очи. Натисна с всичка сила лоста. Релсата започна да се движи и той я избута настрани.
Шумът, който чу зад гърба си, го накара да подскочи. Тежки стъпки. Обърна се назад.
Към него се приближаваше началникът на лагера. Merde! Жан-Люк се обърна отново към релсата. „Моля те, господи, накарай го да се махне“.
Стъпките се чуваха все по-ясно. И все по-наблизо. Ръката на Жан-Люк трепереше, докато издърпваше лоста изпод релсата и сменяше посоката, за да изглежда така, сякаш се опитва да я върне обратно на мястото ѝ.