Завъртя глава на една страна и погледна към Брунер. Той разговаряше с пазачите. Чу се гърлен смях. След малко тримата мъже тръгнаха в обратната посока. Жан-Люк се обърна към релсите. Ръцете му продължаваха да треперят. Трябваше да го направи. Заби лоста в пръстта и се приготви да отмести отново релсата.
Стана толкова бързо, че Жан-Люк не успя да се предпази. Лостът се изплъзна от ръцете му и отскочи към него. Болката прониза бузата му, сякаш я разряза нож. Той притисна с ръка разкъсаната кожа. Кръвта се стичаше по пръстите му. Не беше в състояние да види нищо. Усети как някой го удари по крака. Залитна и изпищя.
Две груби ръце го издърпаха настрани от релсите. После двама мъже го вдигнаха от земята и го хвърлиха в един камион.
Девета глава
Шарлот
Париж, 3 април 1944 година
— Пак ще закъснееш. — Мама пъхна в ръката ми парче корав хляб, докато излизах тичешком през вратата. — Трябва да ставаш по-рано. — Тя повтаряше това всяка сутрин, но според мен шест и половина беше достатъчно рано. Пътят от апартамента ни, който се намираше на Рю Монторгьой, до Опитал Божон в „Клиши“ беше дълъг, но аз нямах нищо против — пътуването дотам и обратно ме караше да се чувствам напълно зряла за осемнайсетте си години.
Мама ми намери тази работа. Искаше да изляза от апартамента, където „животът ми минаваше в четене“, както се изразяваше тя. Освен това работата ми даваше право да получавам продоволствени дажби. В началото татко не беше съгласен, защото болницата беше германска, но мама успя да го убеди, като му каза, че това не означава, че издавам държавни тайни или че предавам съседите си. Добави, че „лекуването на ранените“ е подходяща работа за млади жени по време на война. Чудех се дали работата не беше по-подходяща за млади мъже, защото щеше да ги накара да се замислят, преди да започнат да воюват. Не всички пациенти бяха германци — имаше и французи, които бяха постъпили в армията. В Париж имаше много военни комисариати.
Миех подовете и хранех пациентите, които бяха загубили зрението или ръцете си, или просто седях и слушах френските пациенти, които бяха в състояние да говорят. Най-тежки бяха случаите, при които пациентът беше изгубил някой от крайниците си, но все още усещаше непоносима болка — „фантомна болка“, както ми обясни един лекар. Нищо не беше в състояние да ги успокои.
Правеше ми впечатление, че мъжете изглеждаха по един и същи начин в болничните легла. Уязвими. Безобидни. Можеше да се разбере откъде са единствено по езика, който говореха. Правилата в болницата бяха много строги, но въпреки всичко се насърчаваха усилията на персонала да бъдат успокоени пациентите и на мен това ми харесваше, макар че не ми се искаше болницата да е германска. Иронията се състоеше във факта, че се стараех да накарам враговете да се почувстват по-добре, докато по-родолюбивите французи рискуваха живота си, правейки обратното.
През онази сутрин, след като най-накрая пристигнах в болницата, извадих от гардеробчето униформата си и докато я обличах, бях застанала пред голямото огледало, да се уверя, че всичко е наред с нея. Не бях закъсняла много. Обърнах се на една страна, за да разгледам тялото си. То беше съвсем плоско. Никакви издатини и извивки, които да покажат, че се превръщам в жена. Четиригодишната окупация ми беше създала усещане за празнота. Не ставаше въпрос единствено за физически глад — изпитвах също така и емоционален глад. Нямах търпение да усетя радостта от живота. Знаех, че съществува свят, в който хората се смеят, танцуват, пият, целуват се и се любят, а аз пропусках всички тези неща.
Докато прокарвах ръце по гърдите си, думите на мама звучаха в ушите ми: „Няма смисъл да ти купувам сутиени“. Спомних си колко се вълнувах, когато ми дойде първият цикъл, и колко бях разочарована след три месеца, когато цикълът ми спря, сякаш беше сметнал, че изобщо не е трябвало да започва. „Не си даваш сметка каква си късметлийка — каза ми мама. — Цикълът е проклятие“. Но аз исках тялото ми да се промени, копнеех да бъда докосвана на места, които не смеех да назова.
Обърнах се и се взрях в лицето си. Опитах се да се усмихна. Да, така определено беше по-добре. Но не изпитвах нужда да се усмихвам дори когато пациентите флиртуваха с мен. Повечето от комплиментите им изобщо не бяха забавни. Настръхвах от глупавите им подмятания от рода на „студени ръце, горещо сърце“ или „обичам тази униформа“. Предпочитах пациентите, които мълчаха, и ми беше жал за пациентите, които изпитваха болка, но правеха усилия да изглеждат смели и хапеха устни, за да не позволят на сълзите си да потекат, докато им помагах да се изправят и да седнат в леглото.