Пригладих си косата. Искаше ми се да можех да я мия по-често. Косата ми беше мазна, но сапунът не стигаше и мама не ми разрешаваше да я мия по-често от веднъж седмично. Тя също така не ми разрешаваше да нося грим, но не съжалявах за това. Миглите ми бяха дълги и черни и след като ощипех бузите си, те изглеждаха така, сякаш си бях сложила руж.
— Allez! Allez!21 — Старшата сестра влетя в съблекалнята. Погледна към отражението ми в огледалото и аз също погледнах към нейното отражение. Огледалото осигуряваше приемлива дистанция между нас. — Сега не е моментът да се наслаждаваш на себе си — изрече тя хладно. — Има работа за вършене.
— Извинявам се — промърморих и взех парцала и кофата от ръцете ѝ.
Десета глава
Жан-Люк
Париж, 3 април 1944 година
— Ruhig zu halten!22
В устата на Жан-Люк беше напъхано парче кожа. Той го захапа силно, за да не изпищи. Какво, за бога, правеха с него? Сякаш разрязваха лицето му.
Пулсът му се ускори, след като си спомни всичко. Брунер, който крачеше към него. Лоста. Блясъкът на метала, преди лостът да се забие в лицето му, а после удара по крака му. Дали някой го беше ритнал? Бяха ли разбрали какво правеше? И как биха могли да разберат? Едва ли са предположили, че се е опитвал да повреди линията. Или са разбрали? Мили боже, какво щеше да стане с него, ако бяха разбрали?
Докато се взираше във флуоресцентната лампа, погледът му беше уловен от блясъка на сребристия метален предмет, който се приближаваше към лицето му. Той изплю кожата и изпищя.
— Ruhig zu halten! — изкрещя отново някой. — Halte ihn fest!23
Виеше му се свят. Пред очите му изплуваха размазани лица и след миг бяха заменени от ослепителна бяла светлина. Задушаваше се от миризмата на белината и дезинфектантите и му се гадеше. В пулсиращата му от болката глава отекваха думи на немски.
— Моля ви — изрече той. — Спрете. Спрете. Ще ви кажа…
— Es ist aus.24 Приключихме.
Приключихме? Бяха приключили с него. Чудеше се какво им е казал. Спомни си, че говореше несвързано, крещеше и се молеше. Очите му бяха влажни, а устата му беше пресъхнала. Болката раздираше едната страна на лицето му като назъбен нож, а кракът му пулсираше. Изведнъж му стана много студено. Цялото му тяло трепереше. Искаше му се някой да го завие с одеяло.
Някой го хвана за раменете и започна да го дърпа, сякаш искаше да го накара да седне. Той се опита да вдигне глава, но не беше в състояние да контролира движенията си. Усети, че някаква ръка обхваща тила му. А после усети чашата с вода до устните си. Отпи една глътка и осъзна, че някой беше сложил три хапчета в ръката му. Погледна надолу към треперещата си ръка и хапчетата се размазаха пред погледа му. Те бяха бели, но нямаше представа какви са.
— Болкоуспокояващи.
Думите бяха произнесени с немски акцент.
Жан-Люк глътна хапчетата, отпивайки от водата, а после затвори очи и издиша шумно, пронизан от болката и молейки се хапчетата да подействат бързо.
Кракът му! Какво се беше случило с крака му? Опита се да се надигне и да погледне към него.
— Nein! Non!
Някаква ръка го бутна назад.
Лежеше върху нещо, което беше с колела, и усещаше, че го карат нанякъде. Отпусна назад глава, взря се в белия таван и се опита да не мисли за болката. Чуваше стенания, говор и крясъци, дори изблици на смях. От време на време долавяше фрази на френски и на немски и беше объркан. Къде, по дяволите, се намираше?
Докато го караха, обърна настрани глава. Зрението му беше замъглено. Различи редици от бели легла. Слава богу! Това вероятно беше болница!
Не го бяха докарали тук, за да го разпитват. Бяха го докарали, за да го лекуват.
Болката започна да отслабва. Главата му олекна. Искаше му се да забрави всичко. Постепенно се унесе в сън.
Когато се събуди, беше замаян. Все още усещаше пулсиращата болка в бузата и в крака си. Доближи ръка до лицето си и установи, че е превързано с бинт. Какво, за бога, си беше причинил? Червата му къркореха. Опита се да си спомни кога е ял за последен път. Изправи се до полуседнало положение и се огледа. По централната пътека се движеха сестри с бели престилки и някои от тях пристъпваха встрани, за да се погрижат за някой пациент, обикновено с термометър в ръка.
— Willkommen.
Гласът се чу откъм леглото вляво от неговото. Жан-Люк се обърна и погледна към мъжа, който лежеше на леглото.