— Bonjour.
— Ти си французин. Как се казваш?
— Бошан.
— Какво се е случило с теб?
— Железопътна катастрофа.
— Ще имаш хубав белег, който ще можеш да покажеш на децата си.
— Нямам деца.
— Имам предвид бъдещите ти деца. — Мъжът се засмя. — Аз съм редник Клайнхарт. Приятно ми да се запознаем. Раниха ме в крака — двама луди терористи откриха стрелба.
— Съжалявам.
Какво друго можеше да каже?
— Не се притеснявай. Хванаха ги и си получиха заслуженото.
Жан-Люк затвори очи, опитвайки се да прогони нахлулия в главата му образ на измъчваните мъже. Не беше в състояние да понесе и тази болка.
Отвори очи. Клайнхарт се взираше в него. Трябваше да каже нещо. Сега не беше моментът да се прави на герой.
— Да, трябвало е да им бъде даден урок.
— Безспорно. — Клайнхарт се отпусна назад върху възглавницата. — Страхът винаги върши работа. Удивително е колко бързо се учат хората, когато изпитват страх.
Думата „страх“ накара Жан-Люк да потрепери и коремът го присви. Опита се да не мисли за това, което щяха да направят с него, и погледна към ноктите на ръцете си, за да види дали всички са на мястото си.
Появи се една сестра, която държеше в ръка термометър и го изтръскваше.
— Guten Morgen, Krankenschwester.25 — Германецът се усмихна на сестрата.
— Добро утро. — Сестрата се обърна към Жан-Люк и го погледна с топлите си кафяви очи. — Бихте ли си отворили устата, господине?
Жан-Люк се подчини, взирайки се в нея, докато тя поставяше термометъра под езика му. Усети как раната на бузата му се опъна, сякаш щеше да се отвори отново. Обви с устни стъклената тръбичка и се опита да успокои дишането си, докато оглеждаше сестрата. Тя беше много млада. Гладката ѝ бледа кожа беше чиста и напомняше на платно за рисуване.
Сестрата улови погледа му, докато изваждаше термометъра от устата му, и извърна бързо очи.
— Къде съм? — Жан-Люк се опита да я накара да погледне към него, но тя се взираше в термометъра.
Изведнъж сестрата вдигна глава и го погледна с блестящите си тъмни очи.
— В Опитал Божон. — Гласът ѝ беше нежен — шепот, който сякаш само той трябваше да чуе.
— В Опитал Божон? — Жан-Люк се втренчи в нея.
— Това е германска болница.
Сърцето му се разтуптя и той усещаше ударите му в ушите си. Естествено! Затова всички говореха на немски. Но защо го бяха изпратили в германска болница? Огледа се и беше впечатлен от експедитивността на Boches и от искрящата белота на отделението. Вероятно беше в добри ръце. Но защо не му бяха поставили упойка, преди да зашият раната му? Дали защото е французин? Или го подозираха?
Ако се бяха досетили, че се е опитал да повреди железопътната линия, щяха да го пратят в някоя френска болница или щяха да го подложат веднага на разпит. Явно не го подозираха. Не биха могли да го подозират. Но какво се беше случило с крака му?
Сестрата оправяше завивката откъм краката му. Той я изчака да свърши и когато тя се обърна към него и го погледна, я попита:
— Знаете ли какво… какво се е случило с крака ми?
Без да каже нищо, сестрата вдигна нагоре табелата, която беше закачена на леглото. Погледна към нея и се намръщи.
— Съжалявам, но не разбирам. Написано е на немски…
— Дайте да я видя — прекъсна я германецът от съседното легло.
Без да погледне към него, сестрата откачи табелата от леглото и му я подаде.
— Фрактура на феморалната кост. — Германецът замълча. — Влакът ли те блъсна?
— Не. — Жан-Люк почувства, че отново започна му се вие свят. — Една релса се разхлаби и ме удари.
— В железниците ли работиш?
— Да, господине.
— Следващия път трябва да бъдеш по-внимателен.
Жан-Люк кимна и погледна към сестрата, която се готвеше да си тръгне. Присъствието ѝ му действаше успокоително. Ако не друго, поне беше французойка.
— Колко време ще остана тук, сестро? — Той се опита да се усмихне, но болката беше много силна.
— Не знам. Трябва да попитате лекаря.
Сестрата се отдалечи от леглото му и го остави сам с германеца.
Единайсета глава
Шарлот
Париж, 4 април 1944 година
Родителите ми решиха, че трябва да ми наложат вечерен час, сякаш наложеният от Boches полицейски час не беше достатъчен. Бях длъжна да се прибирам най-късно в осем часа, макар че бях на осемнайсет години и ми се искаше да мога да излизам вечер — да ходя в някое кафене или да танцувам на някой от онези bals clandestines, за които хората говореха, снишавайки глас. Имах право да се забавлявам единствено в петък вечер, когато канех приятелките си на гости. Мама ни позволяваше да използваме библиотеката, която беше много по-уютна от салона заради тапицираните канапета в стил Луи XVI. Преди канапетата бяха във вилата ни в провинцията и кожата беше износена и мека. Обичахме да се отпускаме върху тях, преструвайки се, че пушим, за да бъдем в крак с модата, но всъщност дъвчехме лакрицови пръчици и пиехме чай, който мама беше поръчала от Англия преди началото на войната.