„Не, не разбирам — иска му се да изкрещи. — Не знам за какво говорите“. Успява да се въздържи и промърморва:
— Дайте ми десет минути. — Затваря вратата и се връща в кухнята.
Шарлот слага една crêpe в чинията на Сам.
— Пощальонът ли беше? — пита го тя, без да вдига очи.
— Не.
Шарлот се обръща към него и върху челото ѝ се появява малка бръчка, а очите ѝ го пронизват.
— Двама следователи… Настояват да отида с тях в полицейския участък, за да отговоря на няколко въпроса.
— За инцидента ли?
Жан-Люк клати глава.
— Не знам. Не знам какво искат. Не ми казаха.
— Не ти казаха? Но те са длъжни да ти кажат. Не могат да те принудят да тръгнеш с тях, без да ти кажат каква е причината. — Шарлот пребледнява.
— Не се притеснявай. Според мен е по-добре да го направя, за да се изяснят нещата. Това е просто разпит.
Синът им е престанал да дъвче и гледа към тях с леко сбърчено чело.
— Сигурен съм, че ще се върна бързо. — Гласът на Жан-Люк звучи фалшиво в собствените му уши, сякаш някой друг изрича тези успокоителни думи. — Може ли да се обадиш в работата ми и да кажеш, че ще закъснея? — Той се обръща към сина си: — Желая ти приятен ден в училище.
Всичко е спокойно, подобно на затишие преди буря. Жан-Люк излиза от кухнята. Трябва да се държи естествено. Това е просто една формалност. Какво биха могли да искат от него?
Десет минути. Не иска мъжете да позвънят отново на вратата и затова влиза забързано в спалнята, отваря чекмеджето на гардероба и поглежда към вратовръзките си, които са навити на спирали като змии. Изважда една синя вратовръзка на ситни сиви точки. Външният вид е важен в подобна ситуация. Сваля сакото си от закачалката и слиза обратно по стълбището.
Шарлот чака на прага на кухнята, покрила устата си с ръка. Той отдръпва ръката ѝ от студените ѝ устни и я целува, като я гледа в очите. После се извръща от нея.
— Довиждане, сине! — провиква се към кухнята. Гласът му е дрезгав и отново звучи неестествено.
— Довиждане, татко. До довечера.
Усеща очите на Шарлот върху гърба си, докато отваря входната врата и тръгва с мъжете към черния крайслер. Вдишва дълбоко, вкарвайки въздуха в корема си. Спомня си за бурята, която се разрази в полунощ, и усеща във въздуха влагата, която започва да се изпарява. Скоро ще стане горещо и задушно.
Никой не проговаря, докато колата минава покрай познатите къщи с простиращи се до тротоара морави, покрай вестникарската будка, хлебарницата и лавката за сладолед. Жан-Люк е обикнал този живот.
Втора глава
Шарлот
Санта Крус, 24 юни 1953 година
Продължавам да гледам през прозореца на кухнята, макар че черната кола изчезна отдавна. Времето сякаш е спряло и не ми се иска да започне да тече отново.
— Мамо, мирише на изгоряло.
— Merde!3 — Вдигам тигана от печката и изсипвам в умивалника почернялата crêpe. Очите ми се насълзяват от издигащия се от нея пушек. — Ще ти изпържа друга.
— Не, мамо, благодаря. Нахраних се. — Сам слиза от столчето и изхвърчава от кухнята.
Докато се оглеждам, остатъците от провалената закуска ме изпълват с паника. Трябва обаче да се стегна. Изкачвам се бавно по стълбището и влизам в банята. Наплисквам си лицето със студена вода, а после обличам роклята, с която бях вчера, и слизам отново на долния етаж.
Сам подскача до мен, докато вървим към училището му.
— Мамо, според теб какво ще питат онези мъже татко?
— Не знам, Сам.
— Какво би могло да бъде то, мамо?
— Не знам.
— Може би за някой обир.
— Какво?
— Или за някое убийство?
— По-тихо, Сам.
Сам веднага спира да подскача и започва да си влачи краката. Пронизва ме чувство за вина, но има много по-важни неща, за които да се тревожа.
Когато стигаме до портата на училището, майките на другите деца вече се връщат обратно.
— Здравей, Чарли! — Гласът на Мардж долита до мен. — Днес закъсняхте. Ще дойдеш ли после да пием кафе?
— Да — излъгвам.
След като Сам влиза в двора, изчаквам другите майки да се отдалечат от училището. После тръгвам бавно към вкъщи, а самотата започва да ме поглъща. Изкушавам се да се присъединя към жените и да пия кафе с тях, но си давам сметка, че може би няма да се сдържа и ще кажа нещо, което не би трябвало да казвам. Възможно е никой да не е видял колата, с която сутринта следователите отведоха Жан-Люк, но ако някоя от тези жени я е видяла, би трябвало да измисля някакво обяснение. Те ще искат да узнаят подробностите. Да, по-добре е да избегна разговора с тях.