Усетих, че челото ми се сбърчи.
— Мама е против покупките от черния пазар.
— Но няма нищо против да работиш в германска болница? Родителите ми никога не биха ми позволили това. — Агнес присви очи. — Внимавай да не си навлечеш някаква неприятност. — Взрях се в нея, чудейки се какво имаше предвид. — Знаеш какви са войниците. Способни са на всичко за…
— За какво? — попита Матилд.
— Знаете много добре за какво. — Агнес докосна с пръст носа си и ме погледна многозначително.
В този момент мама влезе в стаята, за да донесе пресен чай.
— Bonsoir, les filles.27
Трите изправихме гръб и застанахме неподвижно.
— Bonsoir, госпожо Дьо ла Вил — поздравиха я в хор Агнес и Матилд.
Мама наля чая в порцелановите чаши, прецеждайки го през цедката.
— „Ърл Грей“.
— Merci, госпожо Дьо ла Вил.
Въздъхнах, изчаквайки мама да излезе от стаята, за да продължим разговора си. Тя обаче не бързаше да го направи. Стоеше по средата на стаята, облечена с костюм с кройка тайор. Искаше ми се и аз да имам такива красиви костюми вместо широките рокли, които ми шиеше. Според мен си мислеше, че още съм дете.
— Как е майка ти? — Тя се обърна към Агнес, чието гладко чело се беше сбърчило от притеснение.
— Добре е, благодаря. — Усетих, че Агнес се напрегна. Нейната и моята майка преди бяха приятелки, но после нещо се случи. Нещо, което беше свързано с войната и черния пазар. — Все още ѝ помагам в хлебарницата, когато има хляб.
— Опашките стават все по-дълги, нали? — Мама се обърна с гръб към Агнес. — Как върви следването, Матилд?
— Добре, благодаря, макар че в момента съществуват известни затруднения и някои от курсовете бяха отменени.
Мама кимна.
— Дори и да разполагаш с необходимите учебници, не е същото, нали?
— Не, особено що се отнася до естествените науки.
— Да, така е. — Мама, изглежда, беше забравила какво учеше Матилд.
— Bien28, ще ви оставя да си приказвате. Излизам и ще се върна в осем часа, когато Агнес и Матилд трябва да си тръгнат, за да имат достатъчно време да се приберат у дома.
— Дотогава остава един час, мамо. Те не живеят далече от нас.
— Не е нужно да се излагат на допълнителна опасност. — Мама се завъртя на пети и излезе от стаята, затваряйки вратата след себе си.
— Не се притеснявай, Шарлот — изрече съчувствено Матилд. — Майка ми държи да се прибирам дълго преди началото на полицейския час.
— Шарлот. — Агнес ме погледна загрижено. — Наистина трябва да бъдеш много внимателна, докато работиш в онази болница. Изненадана съм, че родителите ти нямат нищо против. Някои хора може да останат с погрешно впечатление.
— Какво имаш предвид? — Сърцето ми се разтуптя.
— Ами някой може да си помисли, че сътрудничиш на Boches.
— Не!
— Знаеш какви са хората.
— Говориш глупости! — Очите на Матилд се стрелнаха към Агнес. — Всеки, който познава Шарлот, е наясно, че не е способна на подобно нещо.
— Не, разбира се. Ние ще те защитим. — Агнес се изправи на крака и приглади роклята си, докато гледаше към картината на стената. — Тази картина на Пикасо ли е?
— Да. Мама я получи миналата седмица.
Агнес пристъпи към картината.
— Много е авангардна. Вече е забранено да бъдат излагани творбите му. Нацистите казват, че е дегенерат.
— Дегенерат? — Матилд се изсмя. — Ако някой е дегенерат, това в никакъв случай не е той.
— Сигурно струва цяло състояние. — Агнес продължаваше да се взира в картината.
— Подарък ѝ е.
— Подарък? — Тя вдигна едната си вежда. — Майка ти сигурно познава някои интересни хора.
Взрях се в нея, чудейки се какво си мислеше.
Дванайсета глава
Жан-Люк
Париж, 5 април 1944 година
Два дни по-късно Жан-Люк закусваше с препечена филия и масло — имаше масло! — когато пред него изникна началникът на гарата.
— Bien, bien. Какво си направил със себе си?
Ръката на Жан-Люк автоматично се доближи до превръзката върху лицето му.
Началникът на гарата се почувства неловко и погледна към празното легло, от което Клайнхарт току-що беше станал. Вероятно беше отишъл до тоалетната.
Жан-Люк бутна настрана филията. Беше загубил апетит.
— Не се притеснявай. Нахрани се. Дойдох просто за да видя как си и да ти задам няколко въпроса. Може ли… — Той посочи към леглото.
— Разбира се. Седнете, моля. Има достатъчно място.
Merde! Трябваше да се подготви за това. Какво обяснение щеше да му даде?