Стъпка 1: не трябва да изглеждаш нервен.
Жан-Люк доближи отново филията до устата си и се насили да отхапе залък от нея. Докато дъвчеше, усети, че хлябът е изстинал и е изсъхнал.
— Изглежда, че се грижат добре за теб.
— Да.
— Как е кракът ти?
— Фрактура на феморалната кост. Би трябвало да зарасне бързо.
— Това е добре. Просто… лош късмет.
Жан-Люк свъси вежди. Имаше чувството, че той премълчава нещо.
— Не съм… Не съм сигурен как се случи.
— Станало е, след като лостът те е ударил по лицето. Един Boche… Имам предвид германските войници… един от тях е решил, че трябва да те поправи.
— Да ме поправи? — Сърцето на Жан-Люк се разтуптя още по-силно.
— Помислил е, че си допуснал грешка. — Началникът на гарата замълча. — Бил е прав донякъде, нали? Тази част от линията беше напълно изправна. Бях я проверил предишния ден. Какво правеше с лоста?
Жан-Люк търсеше думи, с които да му отвърне.
Стъпка 2: винаги бъди подготвен с отговорите.
— Тя беше… Едната от релсите се беше изместила настрани. Трябваше да я върна обратно на мястото ѝ.
— Да я върнеш обратно на мястото ѝ? Но ти беше забил лоста откъм вътрешната ѝ страна.
В този момент се появи младата сестра.
— Имате посетител? Това е прекрасно. — Тя им се усмихна. — След като ви измеря температурата, веднага ще си тръгна.
Жан-Люк обаче не искаше тя да си тръгне и да го остави сам с началника на гарата. Той отвори уста и повдигна леко езика си, готов да поеме термометъра. Изпита облекчение, след като осъзна, че няма да бъде в състояние да говори, докато стъклената тръбичка е под езика му. Отпуснат назад върху възглавницата, наблюдаваше сестрата, която си бъбреше с началника на гарата. Долавяше откъслечни реплики, които бяха свързани с продоволствените дажби, и се чудеше как бяха стигнали до тази тема.
Опита се да се съсредоточи отново, обмисляйки по какъв начин би могъл да отвърне на въпроса на началника на гарата за лоста.
Стъпка 3: не се разсейвай и бъди последователен в отговорите си.
Сестрата издърпа термометъра изпод езика му.
— Трийсет и седем градуса и пет десети — изрече гордо тя, сякаш заслугата за спадането на температурата му беше нейна. — След малко ще се върна, за да прибера таблата от закуската.
— Красива е. — Началникът на гарата му намигна веднага щом сестрата си тръгна. — Тук си по-добре, отколкото в Дранси. — Той замълча. — И така, струваше ли си?
— Какво? — Един залък сух хляб беше заседнал на гърлото на Жан-Люк. Той се закашля и началникът на гарата започна да го удря по гърба. — Какво имате предвид? — попита го Жан-Люк, след като вече беше в състояние да диша нормално.
— Какво имам предвид? — повтори началникът на гарата и се наведе напред, за да може само Жан-Люк да го чуе. — А ти какво си мислеше?
Жан-Люк се взря в него с ококорени от страх очи.
Мъжът се наведе още повече към него и Жан-Люк долови в дъха му миризмата на кафето, което сигурно беше изпил преди пристигането си в болницата.
— Един германски инспектор ще те посети. Ще ти зададе същия въпрос: какво правеше с онзи проклет лост? Какво ще му отговориш?
Той му даваше шанс! Беше на негова страна и му помагаше да се измъкне. Заля го вълна от облекчение. Началникът на гарата беше приятел. Той не беше collabo.
— Кажи му това, което каза на мен — че релсата е трябвало да бъде изправена и закрепена за следващата релса. Не трябва обаче да изглеждаш нервен и колеблив. Извади късмет, защото през деня валя дъжд и пръстта около дупката, която беше изкопал, се разкаля. Докато инспекторът оглеждаше мястото, не беше възможно да разбере къде точно си започнал да копаеш. Това би могло да свърши работа. Досега нямаш провинения. — Той замълча. — Каквото и да каже инспекторът, трябва да се придържаш към версията си.
В този момент Клайнхарт се върна и погледна към тях.
— Какво е това? Последно причастие?
— Не, просто дойдох да видя как се чувства нашият работник. Разминало му се е леко.
— Дано да сте прав. Трябва да види отново онази сестра. — Клайнхарт се засмя.
Жан-Люк му завиждаше за привилегията, с която се ползваше. Никой нямаше да дойде и да му задава трудни въпроси.
След посещението на началника на гарата Жан-Люк постоянно беше тревожен — усещаше страха като топка в стомаха си. Но дните отминаваха, а инспекторът не се появяваше. От време на време Клайнхарт се опитваше да разговаря с него, но Жан-Люк му отговаряше, когато имаше настроение за това.