— Харесвам Франция — заяви той една сутрин, след като хлябът и шунката бяха поставени пред тях. — Жан-Люк се беше научил да изчаква, докато Клайнхарт му зададе въпрос, и просто кимна. — Знаеш ли защо? — Предполагайки, че въпросът на Клайнхарт е реторичен, Жан-Люк не му отговори. — Защото тук всичко е дяволски хубаво. Прекрасни вина, възхитителни жени, красиви произведения на изкуството. В Германия тези неща няма. Единствено работа, работа, работа. Всичко е много трудно. Никога не сме имали време да се наслаждаваме на живота като вас. Да творим, да мечтаем. Винаги съм обичал Франция. — Сините му очи бяха вперени в Жан-Люк, сякаш се опитваше да открие тайните му. Жан-Люк полагаше усилия да изглежда безразличен. — Имаш ли приятелка?
— Не.
— Защо? Толкова много момичета са сами. Хубаво момче като теб лесно би могло да си намери приятелка.
— Ами през седмицата съм в Дранси.
— Хмм, това не е най-подходящото място за срещи с момичета, нали? А тук? Някои от сестрите са много красиви. — Жан-Люк усети, че се изчервява. — Знаех си! Харесваш я, нали? Опитах, но тя не желае да разговаря с мен, макар че говоря френски.
Жан-Люк трябваше да защити сестрата.
— И с мен не желае да разговаря.
— Глупости! Виждал съм как те гледа.
След четири дни преместиха Жан-Люк в друго отделение. Този път до леглото му имаше стол. Той се отпусна с облекчение на него. Подскачането на един крак от едното до другото отделение беше изморително, макар че сестрата го държеше за ръката. Може би тъкмо по тази причина се чувстваше така. Заради близостта и лекото докосване на тялото ѝ до неговото сърцето му биеше силно, сякаш беше участвал в надбягване.
Сестрата погледна към него.
— Ще сваля превръзката от лицето ви.
Жан-Люк сведе очи към нежните ѝ ръце, представяйки си как докосват кожата му.
— Как се казвате?
— Шарлот.
— Шарлот — повтори той — Аз съм Жан-Люк.
— Знам. — Шарлот се усмихна и върху бузите ѝ се появиха трапчинки.
Жан-Люк също се усмихна, независимо от болката, която раздра бузата му. Двамата се взираха един в друг, усмихнати широко.
— Ще се опитам да бъда внимателна.
— Merci, Шарлот.
Искаше му се да добави, че не би могъл да си представи, че тя няма да бъде внимателна, но реши да не избързва.
Сестрата клекна пред него и протегна ръка. Ноктите ѝ бяха чисти и къси. Не носеше пръстени. Косата ѝ се беше измъкнала от закрепената върху главата ѝ касинка. Тя беше тъмна и гладка, беше подстригана късо и крайчетата на къдравите кичури докосваха брадичката ѝ. Жан-Люк затвори очи. Усещаше ноктите ѝ, докато пръстите ѝ докосваха ръбовете на бинта и го сваляха от лицето му. Пое си дълбоко въздух и до ноздрите му стигна слаб аромат на лимон. Отново си пое дълбоко въздух, наслаждавайки се на миризмата ѝ.
— Ще промия раната. Може би ще усетите смъдене.
Жан-Люк дори не беше разбрал, че е свалила бинта. Той наблюдаваше сестрата, която отвори едно шишенце и го наклони към тампона. Потрепери, докато тя доближаваше тампона до лицето му.
Сестрата се изсмя тихо.
— Няма да ви боли дълго.
Болката го прониза, сякаш лицето му отново беше разрязано, и той доближи инстинктивно ръка до бузата си. Но сестрата беше по-бърза от него и го хвана за китката, преди да успее да докосне кожата си.
— Не трябва да пипате раната. Може да я замърсите. — Тя не пусна веднага китката му и Жан-Люк обви с пръсти ръката ѝ.
Тринайсета глава
Жан-Люк
Париж, 12 април 1944 година
Имаше нещо у Шарлот, което привличаше Жан-Люк. Докато тя миеше пода на централната пътека, той лежеше и я наблюдаваше, чудейки се какво е то. Може би топлотата и непринудеността ѝ — беше толкова естествена, толкова скромна и не осъзнаваше колко е привлекателна. Не беше кокетна, не пърхаше с мигли и не се усмихваше престорено.
Изведнъж Шарлот вдигна очи от пода. Жан-Люк улови погледа ѝ и тя се усмихна широко, без каквито и да било усилия. Той отвърна на усмивката ѝ и наклони леко настрани глава, подканвайки я да се приближи към него. Шарлот се огледа, за да види дали старшата сестра не е наблизо. Старшата сестра не беше в помещението, а съседът на Жан-Люк беше обърнал глава на другата страна. Дишането му беше тежко, но равномерно. Беше заспал дълбоко.
— Всичко наред ли е? — попита го Шарлот, която продължаваше да се усмихва.
— Да, благодаря. Просто се нуждая от компания.
— Мога да попитам дали някой иска да играе карти с вас.
— Не е необходимо. Нуждая се от вашата компания. — Жан-Люк видя, че бузите ѝ поруменяха, и си даде сметка, че е била възпитавана строго. — Отдавна ли работите като сестра? — Той се опита да насочи разговора към тема, която не би я карала да се чувства неловко.