— Не съм сестра — отвърна Шарлот.
— Така ли? Приличате на сестра.
— Работя като сестра заради войната. Трябваше да следвам литература.
— И защо не следвате?
Шарлот сви рамене.
— Родителите ми настояваха да работя. — Жан-Люк вдигна едната си вежда. — Войната още не е свършила. — Тя замълча за миг. — Не знаем какво ни очаква в бъдеще и в момента сме гладни. Получавам продоволствени дажби, заради това че работя.
— Разбираемо е. Значи обичате да четете?
— Да, много обичам да чета.
— Коя е любимата ви книга?
— „Граф Монте Кристо“.
Жан-Люк се усмихна.
— Александър Дюма.
Тя кимна.
— Чели ли сте я?
— Да, когато бях дете. Всъщност ми я четеше баща ми. Той обичаше… обича да чете. Направи ми лавици за книги. На рождения ми ден и на Коледа ми подаряваше по една книга. — Жан-Люк замълча за миг, спомняйки си за баща си и за любовта му към книгите. — Историята е прекрасна, нали? Графът никога не се предава. — Той си помисли, че пропастта между него и героите от детството му ставаше все по-дълбока.
— Така е. — Шарлот замълча. — Но дали е реалистична? Начинът, по който той се появява отново след всяко ужасно нещо, което му се случва?
— Не знам. Но това ни кара да мечтаем, нали?
— Да мечтаем да станем по-добри, отколкото сме?
Докато се взираше в очите ѝ, Жан-Люк осъзнаваше, че тя несъмнено искаше да бъде по-добра, по-смела.
— Да. Той не се е огънал, независимо от жестокостите, на които е бил подложен. Когато бях малък, любимата ми книга беше „Тримата мускетари“. Исках да бъда като Д’Артанян, когато порасна. — Той се засмя иронично. — И се озовах в тази германска болница.
— Винаги ли сте работили в железниците?
— Да. Когато навърших петнайсет години, реших, че повече няма да ходя на училище. Исках да усвоя някакъв занаят.
— А родителите ви? Не се ли възпротивиха на решението ви?
Жан-Люк се усмихна.
— Не. Баща ми винаги е работил в транспорта, а майка ми… Тя се грижеше за нас. И двамата бяха доволни, че съм си намерил работа в Ес Ен Се Еф.
— Но сега германците управляват Ес Ен Се Еф.
— Да. — Той видя, че Шарлот погледна настрани, и осъзна, че тя се притесняваше, че старшата сестра може би се е върнала в отделението, но му се искаше да я задържи още малко. — Да, Boches ги управляват — прошепна. — Не трябваше да продължавам да работя за тях.
— И аз не трябваше да работя тук.
Жан-Люк не искаше да я накара да се почувства зле.
— Мисля, че сте много смела.
— Какво?
— Нужна е смелост, за да идвате тук всеки ден и да виждате болката и страданието на пациентите. — Той замълча. — Повечето от тях са млади мъже като мен. Те не са истинските врагове. Истинските врагове са мъжете на върха — мъжете, които издават заповедите. Обзалагам се, че те няма да се озоват в болницата.
Шарлот се обърна отново към него.
— Но останалите мъже ги следват, нали?
— Знаете ли колко смелост е нужна, за да се опълчиш на системата? — Жан-Люк замълча, преди сам да отговори на въпроса си. — Повече, отколкото мнозинството от хората притежават, включително и аз.
— И аз. Би трябвало да напусна тази работа.
— Не го правете… докато ме изпишат. Вие сте единственото хубаво нещо тук. Блестите като…
— Шшт — прекъсна го Шарлот. В този момент съседът му се обърна в съня си, кашляйки.
Шарлот отстъпи назад и погледна към Жан-Люк, преди да се отдалечи бързо от него.
Четиринайсета глава
Шарлот
Париж, 14 април 1944 година
— Шарлот!
Погледнах през масата към Матилд, опитвайки да се съсредоточа върху това, което току-що ми беше казала, но думите ѝ не бяха стигнали до мен. Вместо да я слушам, си мислех за Жан-Люк.
— Според теб трябва ли да говоря с него?
Насочих отново вниманието си към Матилд. „С кого?“, искаше ми се да я попитам, но не смеех.
— Не чу нито една дума от това, което ти казах, нали?
Огледах занемареното кафене и старите плакати на Едит Пиаф и Ив Монтан, които висяха върху стените с лющеща се мазилка.
— Извинявай. Бях се отнесла.
— Очевидно! Какво става? За кого мечтаеш?
Усетих, че се изчервявам.
— За никого.
— Кой е този никой? — Матилд се усмихна.
Не се сдържах и също се усмихнах.
— Един мъж, когото срещнах в болницата.