— Какво? В Опитал Божон? Лекар ли е?
— Не.
— Моля те, не ми казвай, че си се влюбила в някой Boche. — Матилд сниши глас.
— Не, разбира се. Французин е.
— Значи е collabo?
— Не! — Отпих глътка вода от чашата си. Бях сигурна, че Жан-Люк не е колаборационист. Не беше негова вината за това, че работеше в железниците, които сега бяха управлявани от Boches.
— Тогава защо е в тази германска болница?
— Би могла да зададеш същия въпрос и за мен. — Взрях се в петната от вино и кафе върху дървената маса.
— Да, но те познавам, а него не го познавам.
Вдигнах очи към Матилд. Погледът ѝ беше тревожен.
— Той работи в железниците. Претърпял е злополука. Една релса го ударила по лицето.
— Значи е железничар? — В тона ѝ пролича разочарование.
— Да. — Замълчах. — Не съм сигурна обаче, че ме харесва.
— Шарлот, не бих се притеснила, ако той не те харесва. Не мога да си представя дълготрайна връзка между теб и един железничар.
— Не бъди сноб. — Ритнах я под масата.
— Добре, добре. Как изглежда този мъж?
— Толкова си повърхностна! — Усмихнах се. — Той е с гъста тъмна коса, разделена на път от лявата страна.
— От лявата страна? Подробностите винаги са били важни за теб, нали?
— Очите му са кафяви… Всъщност не са изцяло кафяви като моите. Изпъстрени са с жълти и зелени точици, но отдалече изглеждат кафяви.
— Явно си заставала близо до него!
— Трябва всеки ден да му измервам температурата.
— Той възбужда ли се, когато си близо до него? — Матилд се изкиска.
— Престани да говориш глупости! Просто искам да знам дали ме харесва. Вероятно му е скучно да лежи цял ден в леглото и затова разговаря с мен.
— И защо да не те харесва, Шарлот? Ти си красива, интелигентна…
— Не, не съм красива и интелигентна. Кльощава съм и съм грозна.
— За бога, Шарлот, просто ти трябва малко грим и би могла да си измиеш косата.
— Знам. Косата ми е сплескана и е отвратителна. Мама ми разрешава да я мия само в неделя вечер. Сапунът не достига.
— Не мога да разбера майка ти. В апартамента ви има картина на Пикасо, а няма сапун!
— Пикасо не се отпуска срещу представяне на купони, за разлика от сапуна.
— Майка ти е против черния пазар, но на стената в апартамента ви виси картина на художник, чиито творби са забранени. — Матилд се наведе напред. — Къде е логиката?
— Знам, знам. Но мама има принципи. — Замълчах. — Според нея трябва да проявяваме солидарност. Тя смята, че купонната система би трябвало да се отнася за богатите по същия начин, както за бедните.
И двете замълчахме за миг. Мама беше строга, но в никакъв случай не беше по-строга към мен, отколкото към себе си.
— Мога да ти дам сапун. — Матилд замълча. — Ако искаш.
— Не се притеснявай.
— Както и да е. — Матилд изпъна краката си под масата. — Не съм сигурна, че този мъж заслужава да се вълнуваш толкова за него, защото според мен не е подходящ за теб.
— Той наистина е интересен и ми задава много въпроси, които са свързани с мен.
— Просто се опитва да те ласкае. Разговаря ли и с другите сестри?
— Да. — Ентусиазмът ми изчезна. Всъщност бях забелязала, че Жан-Люк разговаряше с всички сестри.
Матилд повдигна едната си вежда.
— Ето, виждаш ли.
— Вероятно си права. Не би трябвало да мисля непрекъснато за него.
— Това е така, защото мъжете са много малко, което не е нормално, и когато някой мъж ни обърне внимание, веднага се хващаме.
— Да, наистина. Ще забравя за него.
— Добре. — Матилд се надвеси над масата и прошепна: — Войната скоро ще свърши. Усещам го. Ще срещнеш някого, който е по-добър от него.
— Искате ли още ерзац кафе, момичета? — Сервитьорката спря до тяхната маса.
— Non, merci, само вода, моля.
Матилд погледна към закачения на стената зад мен плакат.
— Едит Пиаф ще пее в края на седмицата. Ще отидем на концерта ѝ, нали?
— Вече говорихме за това, но още не съм питала родителите си. Тази седмица мама е в много лошо настроение.
— Може да отидем на следобедния концерт. Не ги питай, а просто им кажи, че ще отидеш на концерта.
— Добре, добре. Ще им кажа.
— И забрави този мъж.
Матилд не разбираше, че не исках да го забравя и не исках да срещна друг. Не ѝ бях обяснила с каква лекота разговаряхме и колко беше естествен Жан-Люк, нито че когато бях с него, не беше нужно да се преструвам. Той ми каза много малко неща за себе си и остави празнини, които трябваше да запълня. Докато говорех, ме наблюдаваше съсредоточено, сякаш искаше да попие всяка подробност за мен. Харесваха ми въпросите му. Те ме караха да се чувствам така, сякаш откривах себе си. Дотогава никой не си беше направил труда да разбере какви са схващанията ми по който и да било въпрос, ето защо не бях в състояние да изразявам ясно мислите си, но той ме насочваше търпеливо и поглъщаше всяка моя дума. Не се притеснявах, че е железничар и че не е положил онези проклети изпити. Бях сигурна, че е щял да ги издържи успешно, ако е искал, но е предпочел да прави нещо по-практично и по-полезно.