Жан-Люк се чувстваше по същия начин като мен по отношение на работата си. Той не желаеше да служи на Boches. И двамата бяхме хванати в капана на системата и искахме да намерим изход от тази ситуация. Изгарях от желание да бъда полезна на родината си. Опитвах се да измисля неща, които щяха да представляват прояви на съпротива срещу Boches, докато събера смелост за някое по-рисковано действие. Можех да започна, като сгъна билета си за метрото във формата на буквата „V“ и да го хвърля на земята, както постъпваха някои хора. До този момент не се осмелявах да го направя, тъй като бях видяла как удариха една жена по главата заради това. Накараха я да коленичи, да вдигне билета от земята, да го разгъне и да го изглади. Бях потреперила от неудобство заради нея, но сега съжалявах, че не ѝ казах, че според мен е много смела.
Петнайсета глава
Шарлот
Париж, 17 април 1944 година
По време на концерта на Едит Пиаф непрекъснато си мислех за Жан-Люк, особено докато тя пееше „Танцуваме на моята песен“. Той караше сърцето ми да танцува и мисълта за него ми даваше сили през почивните дни.
В понеделник, когато пристигнах в болницата, взех кофата и парцала и започнах да мия пода в отделението, където беше той, както правех всяка сутрин. Когато стигнах близо до леглото му, се огледах, за да се уверя, че старшата сестра не ме наблюдава. Знаех, че сутрин водеха на физиотерапия пациентите, чиито легла бяха съседни на неговото легло, и се надявах, че ще мога да прекарам няколко минути с него. Докато движех парцала наляво-надясно, видях физиотерапевтите, които се приближаваха към мен. Затаих дъх, докато те ме отминаваха. Бяха дошли, за да вземат пациентите, а Жан-Люк нямаше да бъде сред тях. Съсредоточих се върху парцала в ръката си и след като пациентите бяха отведени, завих към леглото на Жан-Люк.
Той седеше на стола и четеше някаква брошура. Вдигна поглед и след като ме видя, очите му светнаха.
— Ще седнете ли за минута? Моля ви.
— Не, не мога. Трябва да оправя леглото ви. — Оставих парцала в кофата, приближих се до края на леглото и започнах да изпъвам внимателно гънките на чаршафа, приглаждайки го с ръка.
— Шар-лот. — Той произнесе бавно и съсредоточено името ми, наблягайки на втората сричка, сякаш искаше да усети вкуса му, и сърцето ми подскочи.
— Да? — Опитах се да накарам гласа си да звучи безгрижно.
— Искам да ви кажа нещо.
Ръката ми престана да се движи и аз вдигнах очи към него. Настойчивият му поглед ме прониза.
— Моля ви, Шарлот, седнете. Само за минута. В момента наоколо няма никого.
Седнах на ръба на леглото, готова да скоча от него в момента, в който някой погледне към нас.
— Не исках да ви накарам да се почувствате зле. — Той говореше тихо. — Онзи ден, когато казахте, че не би трябвало да сте тук, в тази германска болница… — Сниши още повече глас и ми се наложи да се наведа към него, за да мога да го чувам. — Не сте направили нищо лошо. Вършите си работата.
— Но това, което казах, е вярно. Не би трябвало да съм тук.
— И аз не исках да работя за Boches. — Очите на Жан-Люк потъмняха и светлите точици изчезнаха от тях. — Разочарован съм от себе си.
Кимнах и се огледах, за да видя дали някой не се приближава към нас. Старшата сестра и останалите сестри не бяха в отделението — бяха отишли да помагат на физиотерапевтите.
— Обещах на баща си — продължи той, гледайки встрани от мен, сякаш се взираше в някаква точка в далечината. — Преди да го мобилизират.
— И да го изпратят в Германия?
— Да. — Жан-Люк отново се взря в очите ми и продължи с равен тон: — Преди две години, когато заминаваше, баща ми ме накара да му обещая, че ще се грижа за майка си. — Кимнах. — Можех да не го послушам, но се чувствах много зле.
— Защо?
— Непосредствено преди да замине, се скарах с него. — Жан-Люк замълча. — Беше ужасно. Заявих му, че повече не трябва да се примиряваме с безчинствата на Boches. — Той замълча отново и избърса с ръка челото си. — Съжалявам. Не би трябвало да ви казвам това.