— Продължавайте. — Огледах се и видях, че в отделението всичко все още беше спокойно.
— Той просто защитаваше семейството си. За него това беше по-важно от всичко.
— Трябва да спазваме обещанията си. Баща ви ще бъде горд с вас. — Докоснах го по рамото. — Направили сте това, което сте сметнали, че е правилно.
Жан-Люк поклати глава.
— Положението се промени. Баща ми не предполагаше, че ще стане толкова лошо. Според мен той би предпочел да направя нещо. Искам да се гордее с мен, когато се върне.
Кимнах.
— Разбирам ви. Аз също съм разочарована от себе си.
— Не би трябвало да бъдем тук. — Той стана от стола и отпусна тежестта на тялото си върху здравия си крак.
Аз също се изправих на крака и лицето ми беше толкова близо до неговото, че усещах дъха му върху бузата си. Кожата ми пареше.
— Шарлот — промълви Жан-Люк. — Можем да направим нещо. Сигурен съм.
Сърцето ми спря. Присъствието му ми действаше като притегателна сила. Усетих, че залитам към него, затворих за миг очи и усетих устните му върху челото си. Ако някой ни гледаше, щеше да си каже, че целувката му е бащинска. Аз обаче осъзнавах, че тя беше нещо повече от това. Беше целувка на човек, който е влюбен.
Шестнайсета глава
Шарлот
Париж, 18 април 1944 година
— Каква е причината, поради която си толкова весела? — попита ме рязко мама.
Осъзнах, че си тананикам, и веднага млъкнах.
— Побързай, Шарлот. Ще закъснееш за работа.
Вече имах стимул да ставам сутрин от леглото. Скочих веднага, нетърпелива да отида в болницата. Не изпитвах глад. Всъщност бях изгубила напълно апетит, сякаш преливащото ми от радост сърце пълнеше стомаха ми. Казах си, разбира се, че трябва да се успокоя, и се опитах да прикрия вълнението си, напомняйки си, че Жан-Люк вероятно говореше по този начин на всички момичета, които срещаше. Но това нямаше никакво значение.
Близостта с него ми действаше така, сякаш излизах от кожата си и влизах в кожата на една по-зряла и по-красива жена. На жената, която исках да бъда. Той ме караше да се чувствам по-смела от всякога. Сърцето ми беше по-силно и биеше по-мощно. Чувствах се жива. Изпитвах увереност, че съм готова да защитя всичко, за което смятах, че е правилно, и да се изправя пред опасностите, пред които не смеех да си мисля, че бих могла да се изправя сама. Исках да бъда смела заради него. Исках да бъда по-добър човек заради него.
Докато влакът препускаше през тунелите на метрото към болницата, оглеждах уморените, безизразни лица на пътниците и си мислех: „Имам тайна, която те никога няма да узнаят“. Независимо от издайническия блясък в очите ми. Изгарях от любов.
През този ден трябваше да изпишат Жан-Люк. Бях силно развълнувана. Нямах търпение да го видя извън болницата, в реалния живот. Щяхме да се разхождаме из Париж, може би и в „Тюйлери“, хванати за ръка. Мисълта за това ме изпълваше с трепет.
Когато отидох в отделението, за да му кажа „довиждане“, той все още беше по пижама. Не ме забеляза и аз усетих, че нещо не е наред. Лицето му беше смъртнобледо. На стола до леглото му седеше един Boche. Жан-Люк слушаше, докато германецът говореше. Напрягах слух, опитвайки се да чуя думите.
— … саботаж… разпит…
Merde! Какво ставаше? Германецът изглеждаше много сериозен. Изведнъж той се обърна и ме погледна.
— Желаете ли нещо, сестро?
— Трябва да измеря температурата на пациента. — Извадих с трепереща ръка термометъра от джоба на престилката си и му го показах.
Жан-Люк вдигна изненадано очи. Без да ми каже „добро утро“, той отвори уста, готов да поеме термометъра. Искаше ми се да можех да го изненадам и да го целуна, но просто пристъпих напред и сложих термометъра под езика му. Германецът въздъхна, сякаш беше отегчен от реда в болницата.
— Мислех си, че пациентът ще бъде изписан днес. — Той се обърна към мен.
— Да, той ще бъде изписан днес.
— В такъв случай защо му мерите температурата?
Мразех Boches, които говореха френски, повече от Boches, които не говореха френски.
— Такава е процедурата — излъгах, опитвайки се да запазя спокоен и безразличен тон. — Преди да изпишем пациентите, поверяваме дали не са развили някаква инфекция. — Обърнах се към Жан-Люк и изрекох тихо: — Изглеждате уморен. Смятате ли, че сте достатъчно добре, за да напуснете болницата днес?
Германецът погледна към мен.
— Всичко с него ще бъде наред. Просто трябва да се заеме отново с изпълнението на функцията си.