С изпълнението на функцията си? Начинът, по който Boches говореха, понякога ме караше да изпитвам желание да се разсмея. Обърнах се с гръб към него и погледнах към Жан-Люк, чиито очи се стрелкаха из стаята. Говорех тихо, опитвайки се да бъда посмела, отколкото се чувствах в присъствието на германеца.
— Кракът ви още не е оздравял. Трябва да бъдете внимателен.
Жан-Люк погледна към мен и кимна, но аз усещах, че просто искаше да излезе от болницата, без значение дали се чувстваше добре, или не.
Германецът се наведе напред и се взря в Жан-Люк.
— Трябва наистина да бъдеш внимателен. Не можем да допуснем да се случи още един подобен инцидент. Поискахме да ни бъдат изпратени добри работници, а не мъже, които не умеят да държат както трябва дори един лост. Вероятно причината е в недъга ти. Деформираната ти ръка не е достатъчно силна за работа с подобни тежки инструменти. Може би е по-добре да те изпратим в някой от трудовите лагери в Германия, където не се изискват специални умения.
Жан-Люк се закашля и термометърът се изплъзна изпод езика му. Взех термометъра, изтръсках го и го поставих отново под езика му. Докато отдръпвах ръката си, пръстите ми докоснаха грубата, ръбеста кожа на зарасналата рана, белегът, от която щеше да остане завинаги.
Германецът отново насочи вниманието си към мен, присвивайки очи.
— За всички пациенти ли се грижите толкова добре, сестро? — Усетих, че бузите ми пламнаха. Той се засмя. — Ах, накарах нещастното момиче да се почувства неудобно.
Издърпах термометъра, който беше увиснал между устните на Жан-Люк, без да погледна към него. Ръцете ми трепереха, докато се взирах в живака.
— Достатъчно добре ли е, за да бъде изписан? — Германецът се облегна назад на стола.
— Температурата му е трийсет и седем градуса. — Опитах се да звуча убедително. — Може би се е простудил, но иначе е добре.
— Простудил се е? — Германецът се изсмя шумно. — Сигурен съм, че ще се погрижите за затоплянето му, сестро.
Този проклет Boche се забавляваше. Трябваше да се справя със ситуацията. Обърнах се към Жан-Люк, погледнах го в очите и изрекох ясно и спокойно:
— След като се преоблечете, ще ви донеса документите за освобождаването ви от болницата, за да ги подпишете. — После погледнах към германеца. — Довиждане, господине.
— Не е нужно да бързате заради мен. Аз си тръгвам. — Той се обърна към Жан-Люк. — Ако отново допуснете да се случи подобен инцидент, уменията ви ще бъдат поставени под съмнение. — Замълча за миг. — Не бихте искали това да се случи, нали? — Изправи се рязко и ни отдаде чест.
Бяхме длъжни да му отвърнем със същия жест, защото се намирахме в германска болница. Наблюдавахме го, докато се отдалечаваше от нас по пътеката, потропвайки с подкованите си ботуши.
Веднага щом той изчезна от погледите ни, Жан-Люк отпусна главата си върху възглавницата.
— Слава богу. Искаше да разбере подробности за инцидента. — Той замълча и погледна към мен, сякаш искаше да каже още нещо. — Мисля, че току-що ми спасихте живота, Шарлот.
Седемнайсета глава
Шарлот
Париж, 22 април 1944 година
Уговорихме се да се срещнем в шест часа вечерта в събота. Предишната нощ дълго не бях в състояние да заспя от вълнение и безпокойство — часове наред се мятах в леглото. В събота стомахът ми трепереше толкова силно, че не можех да хапна нищо. Татко реши, че причината да загубя апетит се криеше в женско неразположение, макар че не страдах от подобни неразположения, и веднага изяде порцията ми.
Не знаех какво да облека. Нуждаех се от дрехи, в които нямаше да изглеждам като пораснала преждевременно ученичка, ето защо сутринта, след като мама излезе, за да се нареди на опашка за храна, прерових гардероба ѝ. Открих една пола от туид и чифт черни кожени обувки, чиито подметки бяха изтънели като хартия, а токовете им бяха изтрити от едната страна. Напъхах картон в обувките, за да не усещам камъчетата, докато вървя. После заковах с кабарчета парчета картон върху токовете на местата, където бяха изтрити, и ги боядисах в черно. Резултатът не беше много добър, но въпреки всичко, погледнати отгоре, обувките изглеждаха прилично.
Следобед се погрижих за външността си. Измих си косата с една кора от сапун, която бях успяла да запазя, и я изплакнах със студена вода, в която бях разтворила една чаена лъжичка оцет за допълнителен блясък. После използвах червения молив от старата си кутия с цветни моливи, за да си боядисам устните, и ги намазах с патешката мас, която намерих в задната част на хладилника.