В шест без десет бях готова да тръгна. Слава богу, татко не беше вкъщи. Мама беше застанала до масата в кухнята и стържеше нещо с рендето върху един вестник.
— Мамо, отивам у Матилд.
Мама се обърна и ме погледна. Усетих, че се изчервявам. Бях сигурна, че е забелязала грижите, които бях положила за външния си вид.
— Нали знаеш, че не ми харесва, когато излизаш сама в тъмното. Мисля, че трябва да те изпратя дотам.
— Не! — Поех си дълбоко въздух. — На осемнайсет години съм, мамо, а Матилд живее на две пресечки от нас. Мога да отида сама.
— Тази пола не е ли моя?
Усетих, че бузите ми пламнаха.
— Моите поли вече са ми прекалено къси и не покриват коленете ми. Чувствам се неудобно заради войниците, които срещам на улицата.
— Хмм, възнамерявах да я поправя. Ушита е от прекалено много плат. Изглежда екстравагантна, дори старомодна. — Мама изцъка с език и аз се зачудих кое е по-лошо — дали че полата е старомодна, или че е екстравагантна. — Какво има върху устните ти? Боядисала си ги! Знам какво ще си помислят за това онези войници. Веднага отмий боята от тях.
Усетих, че се изчервявам още повече, но не се сдържах и се защитих.
— Искаше ми се да изглеждам красива за разнообразие.
— Сигурна ли си, че отиваш у Матилд? Кой друг ще бъде там?
— Никой, освен Матилд и Агнес. — Изтичах в коридора и си облякох палтото, преди майка ми да успее да ми зададе следващия въпрос.
Докато излизах от апартамента, си помислих, че това е абсурдно. Не трябваше да отделям толкова много време и да влагам толкова много усилия, за да се подготвя за срещата. По този начин просто привлякох нежеланото внимание на майка ми към себе си.
Усетих обаче, че треперя, подобно на Алиса в Страната на чудесата, прекалено любопитна и очарована, за да си дам сметка какво правя. Мислите ми бяха заети изцяло от него. Всичко останало беше минало на заден план. Не се притеснявах от оскъдицата, нито от факта, че войниците бяха навсякъде. Докато имах Жан-Люк, нищо друго не беше от значение за мен. Заедно с него щях да се преборя със страховете и тревогите си. Щях да заявя на родителите си, че повече не съм в състояние да работя в болницата за Boches. Двамата с Жан-Люк щяхме да черпим сила един от друг. Нямах търпение да го видя отново. Всяка дума, която беше изрекъл в болницата, се беше запечатала в ума ми, сякаш беше оставил следи в него. Следи, които никога нямаше да бъда в състояние да залича.
Докато вървях по Рю Монторгьой, си спомних с тъга как изглеждаше тя, преди да дойдат Boches. Беше обточена с оживени магазини и миризмата на топъл хляб и печени пилета изпълваше въздуха. Мъже с барети седяха около изнесените пред кафенетата маси, пушеха пури и обсъждаха политиката, а съпругите им се блъскаха пред щандовете на магазините в опитите си да се доберат до най-хубавите парчета месо и до най-пресните плодове и зеленчуци.
Сега вместо аромат на хляб по калдъръма се стелеше кисела миризма на пот — миризмата на страха. Звуците също се бяха променили. Тропотът на подкованите ботуши на войниците отмерваше времето и тишината шепнеше сред отекващите им стъпки.
Обичах да стоя пред сладкарница „Сторер“ и да се връщам назад във времето, когато витрината ѝ беше пълна с прясно изпечени рула с шоколад, карамелизирани рула със стафиди и бухнали кроасани. Вдъхвах въображаемия аромат на топъл шоколад и прясно изпечено тесто. Мама наричаше това „зяпане по витрините“. Но ако „зяпане по витрините“ означаваше, че човек се преструва, че възнамерява да пазарува, какво представляваше преструването, че зяпаш по витрините?
Преструване, че се преструваш. Това правехме всички. Никой не знаеше на кого би могъл да има доверие. Взирах се във витрината на сладкарницата и се опитвах да успокоя дишането си. Червата ми къркореха, но не усещах глад, а просто вълнение от предстоящата среща.
Изведнъж Жан-Люк се появи и изрече името ми.
— Шарлот. — Беше много красив с дългото вълнено палто и лъснатите си обувки.
— Bonjour. — Гърлото ми беше пресъхнало и не бях в състояние да изрека името му.
Той ме целуна по едната, а после по другата буза. Целувката му нямаше нищо общо с формалните целувки, които хората си разменяха като знак на учтивост. Устните му докоснаха кожата ми и през мен сякаш премина ток.
— Искаш ли да се разходим? — Той се усмихна с кривата си усмивка.
Усетих как крайчетата на устните ми се извиха нагоре, а после устата ми се разтегли в усмивка. Кимнах. Думите заседнаха в гърлото ми.
Вървях до него, докато той крачеше, подпирайки се на бастуна. Справяше се много добре за човек, който си е счупил крака само преди три седмици. Протегна лявата си ръка и ме хвана за ръката. Ръката ми изглеждаше огромна и непохватна в малката му деформирана длан. Обвих пръсти около нея, възхищавайки се на начина, по който се държеше — сякаш ръката му беше нормална. Липсата на стеснителност му придаваше сила.