— Искаш ли да тръгнем към Пон Ньоф?
Кимнах.
— Oui.
— Как мина седмицата ти?
— Липсваше ми. — Думите се изплъзнаха от устата ми.
— И ти ми липсваше. Не съм спирал да мисля за теб.
Сърцето ми се разтуптя и аз стиснах ръката му.
Изведнъж двама войници, които вървяха по отсрещния тротоар, пресякоха улицата и се приближиха до нас. Усетих, че се напрягам.
— Документите — изрева по-високият от тях.
Жан-Люк се подпря на бастуна си, бръкна с другата си ръка във вътрешния джоб на дългото си палто и извади от него документите си. Войникът ги грабна от него.
— Жан-Люк Бошан, Ес Ен Се Еф. — Тонът му беше подигравателен. После посегна към моите документи.
Подадох му ги, без да гледам към него.
— Шарлот дьо ла Вил. На осемнайсет години. Родителите ти знаят ли, че си навън?
— Да — излъгах.
— С господин Бошан? — Кимнах със сведени към земята очи. — Колко романтично! Тайна среща.
Той погледна към другия войник и двамата започнаха да се смеят. После ни върна документите.
— Приятна вечер.
Продължихме мълчаливо по Рю Монторгьой до църквата „Сент Иосташ“. Жан-Люк наруши мълчанието:
— Веднъж един Boche ме спря тук и ме попита дали това е „Нотр Дам“.
— О, не! И ти какво му отговори?
— Казах му „да“, разбира се. — Жан-Люк се засмя. Аз също се засмях и отново ми стана леко на сърцето. — Хайде да влезем в църквата. — Той престана да се смее.
— Добре. — Всъщност нямах желание да вляза в църквата, но не можех да му откажа.
Влязохме и минахме покрай една от стените ѝ, в чиито ниши горяха малки свещи. Жан-Люк пусна монета в кутията, взе една свещ и ми я подаде.
— Да се помолим войната да свърши бързо.
Прекръстих се и започнах да се моля наум.
След като излязохме, се отправихме през площада към Рю Риволи и я пресякохме пред големия универсален магазин „Ла Самаритен“. Пон Ньоф беше пуст. Седнахме на една от кръглите каменни пейки, обърнати с лице към Сена. Взирах се в тъмната вода и си спомнях времето, когато по реката се движеха плавателни съдове. Сега в нея нямаше нищо, освен тъмни вълни с форма на полумесец, които се надигаха и се разбиваха една в друга.
— Искаш ли да пийнеш нещо?
Наблюдавах Жан-Люк, докато бъркаше в джоба на панталона си и изваждаше от него едно плоско сребърно шише.
— Какво е това?
— Опитай го.
Отпих една малка глътка. Вкусът на напитката беше плътен и ми напомни за семейните вечери, които бяха останали в миналото.
— Вино! Хубаво е. Откъде го взе?
— Не се притеснявай за това. Просто му се наслаждавай.
Отпих още една глътка и усетих, че започвам да се отпускам. Всичко щеше да бъде наред. Жан-Люк ме наблюдаваше с ъгълчето на окото си. Отпих още една глътка — този път глътката беше голяма — и му върнах шишето.
— Нося и нещо за ядене. — Той извади от джоба си едно пакетче и ми го подаде. Доближих пакетчето до носа си и вдишах аромата му.
— Сирене.
— Да, конте29.
Сиренето миришеше много хубаво. Изведнъж усетих колко е празен стомахът ми. Разтворих бързо хартията и прокарах пръсти по гладката му повърхност.
— Хайде, изяж го. — Жан-Люк ми се усмихна и преметна ръка през раменете ми.
Отхапах парче от сиренето и се почувствах така, сякаш за първи път вкусвам сирене. То беше толкова меко, толкова богато. Отхапах още едно парче и му го подадох.
Жан-Люк поклати глава.
— Какво става?
— Нищо. Приятно ми е да те наблюдавам, докато ядеш. — Той ме погали по бузата. — Какво ще правим?
— Сега ли? Приятно ми е да седя тук с теб. — Облегнах се на него и отпуснах глава върху рамото му.
— Хайде да танцуваме. — Той скочи на крака и ме дръпна след себе си.
Оставих сиренето на пейката.
— Какво? — Засмях се. — Тук?
— Да, тук. — Преметна едната си ръка през кръста ми, хвана ръката ми с другата си ръка и я целуна. — Ще ми доставите ли удоволствието да танцувате с мен, госпожице?
— Удоволствието е мое, господине. — Усмихнах се.
Жан-Люк ме завъртя, премествайки тежестта си върху здравия си крак, и започна да тананика една мелодия, която не ми беше позната. Постепенно забавихме темпото и аз отпуснах глава на гърдите му.
29
Сиренето конте се прави от краве мляко и има аромат на лешници; произвежда се само в провинция Франш-Конте. — Бел.ред.