Касиерката ме поглежда странно.
— Нуждаете ли се от помощ за опаковането на продуктите, госпожо?
Подиграва ли ми се? Клатя глава.
— Не, благодаря. Мога да се справя сама.
Червата ми къркорят, докато прибирам кафявата хартиена торба в багажника на колата. Не съм закусила. Може би трябва да изям един бургер, но при мисълта за това стомахът ми се преобръща. Потеглям към вкъщи, молейки се Жан-Люк да се е прибрал.
Паркирам колата на алеята и се отправям забързано към входната врата на къщата ни. Вратата е заключена. Той не е вкъщи. Защо си мисля, че трябва да се е прибрал? Сигурно е отишъл направо на работа. Притеснил се е, че е закъснял.
Вече е три часът. След половин час трябва да взема Сам от училище. Може би днес би било по-добре да закъснея, отколкото да пристигна рано в училището. Ако пристигна рано, ще ми се наложи да разговарям с майките на другите деца. Той би могъл да се прибере сам — някои от децата се прибират сами, — но на мен ми е приятно да го вземам от училище. Това е любимата ми част от деня. В Париж, когато бях малка, всички майки идваха в училището, за да приберат децата си, и носеха сандвичи от франзели с парчета черен шоколад. Възприемам прибирането на детето си след края на учебните занятия като семейна традиция. Днес за първи път ще закъснея с пет минути. Разполагам с двайсет и пет минути, които трябва да запълня с нещо.
Слагам месото в хладилника и си измивам ръцете, търкайки ноктите си с четката за зъби, която стои на перваза на прозореца. Чувам гласа на баща ми: „Чистите нокти показват, че полагаш грижи за себе си — казваше ми той винаги, когато ноктите ми бяха мръсни. — Също както обувките — добавяше. — Човек се познава по ноктите и по обувките“.
„Не и в Америка — бих му отвърнала сега, ако можех да се видя с него. — В Америка хората гледат косата и зъбите ти“.
Връщам четката обратно на мястото ѝ и поглеждам през прозореца, опитвайки се да не губя надежда. Улицата е пуста. Червата ми отново изкъркорват. Чувствам се леко замаяна. Трябва да изям нещо сладко. Свалям металната кутия от най-горната лавица, загъвам във фолио една бисквита за Сам и разчупвам една бисквита на две половини. Притеснена, че стомахът ще започне да ме присвива, изяждам само едната половина от бисквитата и тъй като започвам да се чувствам по-добре, изяждам и втората половина.
Остават още двайсет минути. Качвам се на втория етаж, влизам в спалнята и сядам пред тоалетката. Изваждам четката за коса от най-горното чекмедже и сресвам косата си, докато започва да блести. Огледалото ми казва, че все още съм привлекателна: нямам бръчки, нито бели косми и кожата под брадичката ми не е отпусната. Външно всичко е наред, но сърцето ми сякаш е на сто години.
Ставам от леглото и оправям юргана, който е изработен от амиши в Пенсилвания. Стотици шестоъгълници, пришити ръчно един към друг. Първата ни ваканция заедно. Сам тъкмо беше проходил, но все още беше нестабилен и от време на време падаше. Спомням си, че вървях заднешком пред него, за да мога да го хвана, ако залитне.
Остават още десет минути. Слизам на долния етаж и обикалям из стаите. Накрая отварям входната врата. Посрещат ме ярките лъчи на слънцето. Връщам се обратно в къщата, за да си взема шапката. Докато вървя по алеята в градината, се чудя не за първи път защо американците предпочитат градините им да са открити — без жив плет и тухлени стени. Всеки би могъл да влезе в градината, да се доближи до къщата и да надникне през прозорците. Тези градини са напълно различни от френските, които са заобиколени от високи стени или от гъсти храсти, спиращи неканените гости.
На Жан-Люк му харесва откритостта. Той казва, че това, което се случи във Франция, никога не би могло да се случи тук, защото всички са откровени един с друг. Никой не би могъл да каже, че съседите му са се криели зад затворените врати на къщите си, докато са го отвеждали. Не ми е приятно, когато говори така, идеализирайки новата си родина. Според мен това е предателство към Франция. Годините на глад, страх и лишения — тези неща могат да накарат един добър човек да се озлоби.
— Чарли! — провиква се Мардж от двора на отсрещната страна на улицата и прекъсва мислите ми. — Къде беше днес? Пихме кафе у Джени. Мислехме си, че и ти ще дойдеш.
— Съжалявам. — Сърцето ми пропуска един удар. Доближавам ръка до устата си, за да скрия лъжата. — Наложи ми се да напазарувам. Ходих в „Лъки“.
— Какво? Ходила си чак там? Мислех си, че мразиш огромните търговски центрове. Трябваше да ми кажеш. Щях да дойда с теб.
— Съжалявам, че пропуснах кафето.