— Не се притеснявай. В петък ще се съберем у Джо. Искам да те помоля за една услуга. Може ли да вземеш Джими от училище? Трябва да заведа Ноа на лекар. Вдигна температура и не мога да я сваля.
— Естествено. — Опитвам се да се усмихна, но се чувствам като предателка, защото се познаваме от години с тези съседи.
— Благодаря ти, Чарли. — Мардж ми се усмихва лъчезарно.
Докато вървя към училището, си спомням, че преди девет години, когато пристигнахме в Санта Крус, съседите ни направиха всичко възможно, за да се чувстваме добре. Още през първата седмица ни поканиха на гости не просто за да ни почерпят с по едно питие, а на барбекю. Бях трогната от начина, по който всички се събраха за случая, от звучните и весели гласове, с които ни заявиха, че са щастливи заради факта че имат нови съседи. Веднага щом влязохме в градината, в ръката на Жан-Люк беше пъхната голяма халба бира, а в моята ръка — чаша бяло вино. Сам беше настанен под сянката на едно дърво върху бебешкото си одеялце, заобиколен от играчки в ярки цветове. Всички се държаха естествено, без каквито и да било официалности. В момента, в който някоя пържола беше готова, гостите се скупчваха около скарата. Стана ми много приятно, когато един мъж ми подаде чиния с храна. Всеки сам избираше къде да седне и ние придърпахме два дървени стола, за да се присъединим към една от групите.
Беше толкова различно в сравнение с Париж. В редките случаи, когато канеха гости, родителите ми обмисляха предварително как ще ги настанят. Гостите изчакваха да им бъде посочено къде да седнат. Напитките никога не се сервираха преди пристигането на всички гости. Мама често се оплакваше, че заради закъснението на някого от гостите всички трябваше да изчакат, за да получат първото си питие. Но войната, така или иначе, сложи край на тези вечери.
Тук, изглежда, не съществуваха правила. Жените разговаряха свободно с мен, а смехът им огласяше градината. Мъжете подмятаха, че акцентът ми е много секси. Бях очарована, а Жан-Люк беше очарован дори по-силно от мен. Той се влюби в Америка още през първия ден. Дори и да му е било мъчно за Франция, никога не спомена за това. За него всичко беше прекрасно и изумително: изобилието от храна, приветливостта на хората, лесният начин, по който човек можеше да си купи всичко. „Това е американската мечта — повтаряше непрекъснато. — Трябва да научим перфектно английски. На Самюел няма да му бъде трудно, защото това ще бъде първият му език, и ще може да ни помага“.
Не след дълго Самюел стана Сам, Жан-Люк стана Джон, а моето галено име беше Чарли. Бяхме американизирани. За Жан-Люк това означаваше, че сме приети и че в знак на благодарност заради оказаното ни топло посрещане трябваше да избягваме да говорим на френски, защото в противен случай щеше изглежда така, сякаш не желаем да се интегрираме. Говорехме на английски дори помежду си. Жан-Люк, разбира се, беше прав, но ми беше мъчно, че нямаше да мога да пея на Сам приспивните песни, които ми пееше майка ми. Чувствах се още по-далече от семейството и от културата си. Това промени начина ни на общуване и на съществуване. Все още обичах много Жан-Люк, но не беше същото, както преди. Той вече не ми шепнеше mon coeur, mon ange, mon trésor4. Наричаше ме „скъпа“ и „захарче“ и което беше още по-лошо — „бейби“.
Звънецът оглася празната спортна площадка и прекъсва мислите ми. Децата се изсипват навън, говорят на висок глас и се оглеждат за майките си. Не е трудно да бъде забелязан Сам. Лъскавата му черна коса се откроява на фона на децата, чиято коса е по-светла от неговата. Матовата му кожа и фините черти на лицето му говорят, че произходът му е различен от техния. Една съседка веднъж ми каза, че дългите му мигли са похабени, защото е момче. Сякаш красотата може да бъде похабена по някакъв начин. Каква странна мисъл.
Сам поглежда към мен и едното ъгълче на устата му се повдига. Усмивката му е същата като усмивката на Жан-Люк. Вече е прекалено голям, за да се затича, както правеше преди. Довършва разговора с приятелите си, а после се приближава до мен, като се опитва да изглежда сдържан.
Целувам го по двете бузи. Давам си сметка, че го карам да се чувства неудобно, но не съм в състояние да потисна желанието си. В крайна сметка смущението спомага за изграждането на характера.
— Кажи на Джими, че ще дойде с нас у дома — изричам.
— Чудесно! — Сам се затичва, но изведнъж спира, обръща се и прави една крачка към мен. — Татко прибра ли се?
— Не.
Без да каже нищо повече, той се отдалечава от мен.
Когато двамата с Джими се появяват, разчупвам бисквитата на две половини. Джими изяжда лакомо своята половина.