— Вкъщи има още от тези бисквити — казвам.
— Еха! — Джими хуква пред нас. — Хайде, Сам!
Сам обаче върви до мен. Джими продължава да тича и след малко изчезва зад ъгъла. Слагам ръка на рамото на Сам.
— Не се притеснявай, татко скоро ще си дойде.
— Какво искаха онези мъже?
— Ще говорим по-късно за това, Сам.
— Бау! — Джими изскача пред нас.
Сърцето ми се качва в гърлото и аз изпищявам. Джими се залива от смях.
— Извинявай — едва успява да каже, докато продължава да се смее.
След като пулсът ми се успокоява, се преструвам, че се смея, опитвайки се да намаля напрежението.
Джими хваща Сам за ръката и двамата хукват напред.
След като стигаме у дома, слагам кутията с бисквитите на масата в кухнята пред момчетата.
— Можете да изядете толкова бисквити, колкото искате.
Джими ме поглежда с ококорени очи, усмихнат до уши.
— Еха! Благодаря.
Докато ги гледам колко лакомо ядат, се успокоявам леко.
— Това са най-хубавите бисквити, които си правила досега, мамо. — В ъгълчетата на устата на Сам са се събрали трохи. Джими кима в съгласие. Устата му е прекалено пълна, за да може да говори.
— Искаш ли да опека бисквити, за да ги занесеш в училище? — предлагам.
— Не, благодаря. Може да опечеш бисквити за нас. — Сам ме поглежда с тъмните си, ревниви очи.
Иска ми се да протегна ръце, да го прегърна и да му кажа, че не трябва да се притеснява. Да му кажа, че обичта ми към него е по-дълбока от океана и че винаги ще го обичам.
Започвам да приготвям вечерята. Настъргвам кората на лимоните, изстисквам ги и добавям сока. Нарязвам пилешките гърди на ивици, преди да ги накисна в него. Не следвам някаква определена рецепта. Просто преди войната мама приготвяше по този начин лимоново пиле в неделя.
Трета глава
Жан-Люк
Санта Крус, 24 юни 1953 година
Колата спира пред сградата на полицейския участък. Джаксън загася двигателя и остава за малко на седалката, взирайки се в огледалото за обратно виждане в отражението на Жан-Люк. После двамата мъже слизат от колата и изчакват Жан-Люк да слезе. Той обаче не бърза, дори се изкушава да изчака, докато единият от тях му отвори вратата. По този начин нещата биха изглеждали различно. Подробностите са важни. Изведнъж Брадли почуква на прозореца с кокалчетата на пръстите си. Звукът е остър и стомахът на Жан-Люк се свива на топка от страх. Защо е толкова уплашен? В това няма никаква логика — не е направил нищо лошо. Навежда се напред, натиска дръжката на вратата и слиза от колата, огрян от утринното слънце.
Изкачват стъпалата в мълчание и влизат в сградата през внушителната двойна врата. Все още е рано и вероятно по тази причина във фоайето няма никого. Слизат по няколко стъпала, продължават напред по слабо осветения коридор и влизат в една стая без прозорци. Брадли натиска електрическия ключ. Откъм луминесцентната лампа се чува бръмчене и тя примигва, преди да залее стаята с ярка бяла светлина. Масата с пластмасов плот и трите пластмасови стола с железни крака са единствените предмети в стаята.
— Това може да продължи дълго време. — Джаксън изважда смачкан пакет цигари от вътрешния джоб на сакото си и почуква с него по масата. — Седнете. — Той предлага цигара на Брадли. Двамата палят цигарите, докато наблюдават Жан-Люк.
Жан-Люк сяда и скръства ръце, а после ги отпуска и се опитва да се усмихне. Иска да ги накара да разберат, че с удоволствие ще отговори на въпросите им и че няма нищо против да им каже това, което искат да знаят.
Мъжете стоят прави, с опънати лица. Мазната кожа на Брадли лъщи под луминесцентната лампа и вдлъбнатите червени белези от едра шарка улавят светлината. Той дръпва дълбоко от цигарата, а после издишва бавно и за миг във въздуха по средата на стаята се образува облак от гъст дим.
— Господин Боу-чампс, от какво е този белег на лицето ви? Доста е отличителен.
Жан-Люк си напомня, че в подобни ситуации е най-добре да не се държи предизвикателно. Пасивността е най-правилната реакция. „Не трябва да заемам отбранителна позиция. Не трябва да им противореча — казва си. — Трябва да запазя спокойствие“. Усеща стичащата се по ребрата му струйка пот.
— Раниха ме по време на войната — промърморва.
Брадли поглежда към Джаксън и вдига вежди.
— Къде? — пита Джаксън.
Жан-Люк се колебае, чудейки си дали да им каже това, което казва винаги — че е бил ударен от шрапнел в Париж. Усеща инстинктивно, че сега тази история няма да му помогне.
Брадли се навежда напред и се взира в очите му.