— С какво се занимавахте по време на войната?
Жан-Люк отвръща на погледа му.
— Работех на железопътната гара в Бобини.
Брадли вдига дебелите си вежди.
— В Дранси? — Жан-Люк кимва. — В концентрационния лагер? — Той кимва отново. Има чувството, че е хванат в капан и ще бъде принуден да признае фактите. Но фактите не разказват цялата история. — Откъдето хиляди евреи са били изпратени в Аушвиц и са намерили смъртта си в него?
— Аз бях един от работниците, поддържащи в изправност релсите. — Жан-Люк не откъсва очи от Брадли — не иска да бъде този, който първи ще погледне настрани.
— За да могат влаковете да се движат безопасно.
— Просто си вършех работата.
Лицето на Брадли става още по-лъскаво и по-червено.
— Просто си вършехте работата? Това вече сме го чували. Били сте там, нали? Помагали сте им и сте ги подкрепяли.
— Не!
— Дранси беше транзитен лагер, нали? И вие им помагахте за придвижването на евреите до Аушвиц?
— Не! Исках да ги спра! Дори се опитах да повредя една от релсите. По тази причина се озовах в болницата.
— Наистина ли? — Тонът на Брадли е ироничен.
— Това, което казвам, е вярно. Заклевам се.
Четвърта глава
Жан-Люк
Париж, 6 март 1944 година
Продължаващата вече четири години окупация се беше превърнала в начин на живот. Някои хора бяха успели да се приспособят към нея. За разлика от тях, всяка сутрин Жан-Люк се събуждаше, обзет от тревожно предчувствие. Тази сутрин той стана неохотно от леглото, за да отиде на работа на гара „Сен Лазар“, но шефът му не му подаде чантата с инструментите, както правеше обикновено, а го погледна втренчено.
— Днес ще работиш в Бобини.
— В Бобини? — повтори Жан-Люк.
— Да. — Шефът му го погледна в очите. И двамата знаеха какво означава това.
— Мислех, че гарата е затворена.
— Затворена е за пътнически влакове, но може да бъде използвана за други цели. — Шефът му замълча, за да даде възможност на Жан-Люк да възприеме думите му.
— Гарата е разположена близо до транзитния лагер в Дранси, нали? — Гласът на Жан-Люк излезе като грачене от гърлото му, а сърцето му биеше лудо, докато се опитваше да измисли начин, по който да се измъкне.
— Да. Релсите се нуждаят от поддръжка. Трябва да изпратя там шестима работници. — Шефът му замълча отново. — Гледай да стоиш настрана от boches5. В момента те контролират гарата. Постарай се да не видят ръката ти.
Жан-Люк работеше в Ес Ен Се Еф — националната железопътна компания, — откакто напусна училище преди шест години на петнайсетгодишна възраст. Но както всичко останало, сега железниците бяха собственост на германците. Той извърна поглед от шефа си и пъхна деформираната си ръка в джоба си. Почти не се сещаше за нея — беше роден само с показалец и още един пръст на лявата си ръка, което не му пречеше да върши каквото и да било.
— На тях тези неща не им харесват. — Погледът на шефа му омекна. — Работиш както всички останали, дори по-добре от тях, но немците обичат всичко… Наясно си какво имам предвид. Не искаш да те изпратят в някой от трудовите лагери, нали?
Жан-Люк извади деформираната си ръка от джоба си и я хвана смутено с другата си ръка.
Баща му познаваше началника на гарата, който го взе на работа при себе си, независимо от недъга му. Налагаше му се да работи много упорито, за да се докаже. На колегите и шефовете му не им беше нужно дълго време, за да се убедят, че този дефект не пречи на сръчността му — стискаше здраво с двата пръста, сякаш си служеше с клещи, докато другата му ръка се справяше с останалата част от работата.
— Трябва ли… Длъжен ли съм да отида там? — Той пъхна ръце в джобовете си.
Шефът му вдигна вежди, обърна се и се отдалечи от него. Жан-Люк нямаше друг избор, освен да го последва до военния камион, който трябваше да откара работниците на гарата в Бобини. Двамата си стиснаха ръцете и Жан-Люк се качи в камиона. Останалите петима работници вече бяха в него. Той им кимна, без да каже нищо.
Докато пътуваха по пустите улици, лицата им бяха мрачни. Всеки оглеждаше останалите мъже, опитвайки се да ги прецени. Жан-Люк предположи, че нито един от тях не се радваше на факта, че щеше да работи толкова близо до печално известния лагер. В него бяха изпратени хиляди евреи, както и комунисти и участници в Rèsistance6. Никой не знаеше какво се е случило с тях, макар че се носеха слухове. Непрекъснато се носеха слухове.
Докато препускаха по пустите улици на Париж на североизток към Дранси, от време на време отминаваха други военни камиони. Жан-Люк наблюдаваше как шофьорът на техния камион, който беше французин, поздравяваше пътниците в тях. Un collabo!7 Жан-Люк вече ги разпознаваше. Обичаше да играе тази игра — да отгатва кой сътрудничи и кой не сътрудничи на врага, макар че често границата се размиваше. Имаше приятели, които купуваха стоки от черния пазар. Но кой контролираше черния пазар? Обикновено Boches и collabos, които имаха достъп до тези стоки. Това беше сива зона и той предпочиташе да купува продукти, за които беше сигурен откъде са дошли — заек или гълъб, застрелян от някого от приятелите му, или зеленчуци, отгледани във ферма, чийто собственик познаваше.