Една неравност на пътя прекъсна мислите му. Погледна към мъжете и срещна празните им погледи. Дните на откритото, искрено camaraderie8 бяха отминали. Закачките, които си разменяха, когато ги пращаха на нова работа, бяха изчезнали. Това, което беше останало, беше тягостното мълчание.
Мълчание. То представляваше своеобразно оръжие единственото оръжие, с което Жан-Люк разполагаше. Отказваше да говори с Boches дори когато изглеждаха добродушни и го молеха учтиво да ги упъти. Просто не им обръщаше внимание. Сгъваше билета си за метрото във формата на буквата „V“ и го пускаше на земята в някой от тунелите. „V“ означаваше победа. Но тези предизвикателства бяха незначителни и не променяха нищо. Отчаяно му се искаше да направи нещо повече.
След като германците превзеха Ес Ен Се Еф, той беше напълно откровен с родителите си.
— Няма да работя за онези копелета — заяви им няколко седмици след началото на окупацията. — Напускам.
— Не можеш да напуснеш — отвърна баща му и го стисна силно за рамото, показвайки му, че това, което се готви да му каже, не подлежи на обсъждане. — Те ще намерят начин да те накажат. Може да те изпратят на фронта. Засега си в Париж и всички сме заедно. Нека да изчакаме и да видим как ще се развият нещата.
Татко. Всеки път, когато се сещаше за баща си, Жан-Люк изпитваше срам, примесен с копнеж. Постъпи така, както му каза баща му, и продължи да работи за Boches, но не му беше приятно и това го караше да изпитва гняв към баща си, който го беше убедил да се примири с положението си. И стана точно така, както предполагаше: постепенно дружелюбието на Boches се превърна в пренебрежение, а колегиалното им отношение беше заменено с чувство за превъзходство. Какво друго би могло да се очаква? Жан-Люк беше шокиран от невежеството и наивността на някои хора, които смятаха, че Boches може би не са толкова лоши.
После, през лятото на 1942 година, Boches направиха нещо, което не остави никакви съмнения у никого относно намеренията им — започнаха да набират французи за Службата за задължителна трудова повинност — принудителен труд в Германия. Баща му беше сред първите, които бяха засегнати от мобилизацията — получи повиквателна и след една седмица замина. Времето беше толкова кратко, че Жан-Люк не успя да намери думи, с които да му каже, че съжалява, че му е бил сърдит, и че го обича и го уважава. Беше възпитан по начин, който не му позволяваше да говори за тези неща.
Погледна през прозореца и видя две сгради, които бяха най-малко на петнайсет етажа. Зад тях беше разположена сграда с формата на буквата „U“.
— Voilà le camp!9 — Шофьорът се взираше в тях в огледалото за обратно виждане. — Сградата е много грозна, нали? Беше построена за бедни хора, но все още не беше завършена, когато германците пристигнаха и решиха да я превърнат в това. — Той замълча. — За бедни хора.
Жан-Люк не беше сигурен дали думите му трябваше да прозвучат иронично. Тонът му беше безгрижен, дори подигравателен.
— Тук има хиляди евреи, които чакат да бъдат преместени в други лагери — продължи шофьорът, докато завиваше и сменяше скоростта. — Ужасно е пренаселено.
Жан-Люк се взря във високата четири етажа сграда, която беше заобиколена с ограда от бодлива тел. В двете наблюдателни кули имаше пазачи с пушки.
— Къде ще ги депортират? — попита той.
— В Германия.
— В Германия? — повтори с привидно безразличен тон.
— Да. Там има много неща за възстановяване.
— За възстановяване? — Жан-Люк се почувства като папагал, но на шофьора това не му направи впечатление.
— Да. Имам предвид отстраняване на нанесените от войната щети. Англичаните продължават да бомбардират.
— А жените и децата? И тях ли ще отведат?