— Bien sûr.10 — Ще им бъдат нужни жени, които да готвят и да вършат останалата домакинска работа. Това ще кара мъжете да се чувстват по-щастливи, нали така?
— А възрастните хора?
Шофьорът се взря в отражението на Жан-Люк в огледалото за обратно виждане.
— Задаваш прекалено много въпроси.
Жан-Люк огледа другите работници, чудейки се за какво си мислят, но те изучаваха внимателно обувките си. След като пътуваха в неловко мълчание в продължение на няколко минути, шофьорът проговори отново.
— Boches не са чак толкова лоши. Те се държат добре с всички, които работят усърдно и не проявяват симпатия към евреите. Дори пият заедно с тях. На отсрещната страна на пътя има едно приятно кафене. Често ходим там да пием бира. Те обичат да пият бира! — Той замълча. — Преди две години, когато започнах да работя тук, нямаше нито един германец, но явно са решили, че не се справяме добре, и са изпратили свои хора. — Замълча отново. — Пристигнахме. Ще бъдете настанени тук. — Обърна се назад на седалката и спря колата пред едната от високите сгради.
Мъжете се спогледаха тревожно. Колко време щяха да останат тук? Жан-Люк си даде сметка, че майка му ще си помисли, че е бил арестуван или че е бил изпратен в някой от трудовите лагери. Трябваше да се свърже по някакъв начин с нея, защото тя нямаше да може да си намери място от притеснение. След като баща му беше изпратен в Германия, останаха само двамата с майка му. Сближиха се много и тя разчиташе както на финансовата, така и на емоционалната му подкрепа. Докато се грижеше за нея, той възмъжа.
Пазачът, който ги посрещна, им връчи по една малка раница, докато слизаха от камиона, а после ги заведе в единия от блоковете. Асансьорът ги качи на петнайсетия — последния етаж, където бяха стаите им. Когато погледнаха през прозорците, мъжете установиха, че те не бяха обърнати към лагера. Жан-Люк се взря в сивото небе, а после сведе надолу очи към улиците и към железопътните релси, които преминаваха, лъкатушейки, през града. Не се виждаха обаче никакви влакове.
Докато вадеше пижамата и четката за зъби от раницата, в стаята влезе един Boche.
— Willkommen. Добре дошъл в Дранси.
Жан-Люк остави раницата на леглото и се обърна към него. Бледото лице на войника лъщеше, а устните му бяха безцветни. Беше млад, вероятно на не повече от двайсет години. Жан-Люк се чудеше как е възможно да са изпратили това момче в Дранси. Въпреки всичко не му се усмихна, нито му отговори. Просто го последва до асансьора.
Същият шофьор ги чакаше пред блока в същия военен камион.
— Salut, les gars!11 — Той им говореше така, сякаш бяха стари приятели. Жан-Люк изпита омраза към него заради държанието му.
Докато минаваха покрай лагера, Жан-Люк протегна врат, чудейки се как ли изглежда мястото отвътре. Спомни си историите, които беше чувал за разпитите и депортирането. Шофьорът спря колата пред малката сграда на гарата, обърна се към тях и започна да хвърля в ръцете им сини гащеризони.
— Трябва да ги облечете, за да се различавате от пленниците.
Жан-Люк се чудеше защо е толкова тихо и къде са влаковете.
Очите му шареха по пероните. Някакъв кафяв предмет улови погледа му. Той направи няколко крачки към него. Беше плюшено мече, което беше сплескано, сякаш някое дете го беше използвало като възглавница. По-надолу на перона зърна една разтворена книга. Утринният вятър разлистваше страниците ѝ.
— Schnell! Schnell!12
Една ръка го блъсна в гърба. Жан-Люк залитна напред към другите мъже, които влизаха в сградата. Вътре беше тихо и единствените звуци идваха от тракането на клавишите на пишещите машини, пред които седяха с изправени гърбове жени в униформи.
— Име? — изкрещя му един Boche иззад гишето.
— Жан-Люк Бошан.
Мъжът записа името в една тетрадка, а после се взря в Жан-Люк. Жан-Люк извърна очи, притеснен от факта, че е застанал пред този Boche и му докладва, че е дошъл на работа.
— Трябва да работиш здраво. Никакво говорене. — Германецът продължаваше да се взира в него. Жан-Люк кимна, за да му покаже, че е разбрал. — Иди да провериш релсите. Те са лоши — лоша работа. Инструментите са в барака на перона.
Жан-Люк сви рамене и се обърна настрани, без да каже нищо.
Пета глава
Жан-Люк
Париж, 24 март 1944 година
Дните преминаха в седмици и постепенно беше изградена рутина. Започваха работа в осем часа, имаха половин час обедна почивка в дванайсет часа, и приключваха в шест часа, когато започваше да се стъмва. Работата на Жан-Люк се състоеше в поддръжка на траверсите и релсите — проверяваше дали траверсите не са износени и дали болтовете на съединяващите релсите планки са затегнати. Един от другите работници го надзираваше. Ако беше пропуснал нещо, намаляваха мизерната му надница и той оставаше след шест часа и работеше, като си светеше с фенер. В неделя почиваше и в събота вечерта се качваше в Бурже във влака за Париж, за да се види с майка си.