— Ще се погрижа винаги да имаш достатъчно фасул, Ед — обеща Тед. — Не се безпокой!
— Значи ли това, че наистина си решил да се жениш? А пък ако си решил, отсега вече зная за коя ще е. На Гленън момичето, дето живее оттатък Чърчмановия поток. Помня как беше лапнал по нея преди четири години, когато замина, а и тя, мен ако питаш, още не те е забравила. Оттогава с никого не е излизала — какво повече искаш? Човек като се пази, значи си има нещо на ум. Виждал съм я сегиз-тогиз да язди татък из фермата, все самичка. Да знаеш само колко се е разхубавила, Теди. Станала е кажи-речи най-хубавото момиче в нашия край, и то не само на лице, Теди…
Ед продължаваше да бъбри; Тед стана и напусна кухнята.
-----------------------------------
На следната сутрин Тед Бъртън се събуди рано. Сгъна и грижливо опакова военната си униформа да не се праши и я прибра. После намери в килера старите си дрехи и ги навлече. Бяха отеснели, но докато си купи нови, щяха да му вършат работа.
В кухнята Ед му донесе огромна чиния претоплен фасул, седна от другата страна на масата и го загледа. Като хапна малко, Тед дръпна стола си назад. Ед се засегна.
— Сигурно щеше да ти хареса повече с доматен сок — подметна Ед и му подаде шишето със сок.
— Не — каза Тед, — нещо не ми се яде тази сутрин.
— Сигурно ти е дошло до гуша във войската — поклати глава Ед. — Ако не ти се яде, изходът е един.
— А именно?
— Вземи, че се ожени — тогаз жена ще ти готви. Или мислиш, че аз ще върша тая работа, когато не ми приляга? Друго си е жената.
Като закусиха, напоиха добитъка, побелиха царевица в хамбара, свалиха фураж от сеновала. После Тед намери в склада боя и се зае да замаже излющените тук-там стени на къщата. Към десет — той още работеше — на пътя спря кола. Тед слезе от стълбата и още нестъпил на земята, чу гласа на Нанси Гленън. Обърна се и я видя — тичаше към него.
— Тед! — извика тя, задъхана и развълнувана. — Тед! Ето ме и мен!
Ръцете му се разтрепериха, остави кутията с боя на земята.
— Нима си ме забравил, Тед? — попита тя. — Аз съм, Нанси, Тед. Ето ме!
Сега тя тръгна по-бавно. Спря пред него, а той, вместо да поеме ръцете й, както очакваше тя, отпусна своите. Объркана, Нанси погледна ръката му.
— Тед, какво има? Какво се е случило, Тед?
Виждайки разочарованието, което се изписа по лицето й, той извърна очи и прехапа неловко устни.
— Радвам се да те видя, Нанси — каза той, все тъй приковал поглед в земята.
— Нищо не разбирам, Тед — каза безпомощно тя.
Ужасно го заболя — Нанси усети неговата враждебност и той разбра това; сега за първи път вдигна очи към нея.
— Трябваше да се сетя, че нещо се е случило — рече тя, — трябваше да го разбера, когато преди шест месеца писмата ти престанаха да идват. Друга ли има, Тед? Това ли е? Кажи ми истината, Тед! Трябва всичко да знам!
— Не е тъй лесно да се обясни, Нанси — само това успя да каже той. — Не зная как да…
— Да не са те ранили, Тед, та всичко си забравил?
— Не — твърдо рече той. — Помня всяка минутка, Нанси. Нищо подобно, помня всичко… и не само нашите минути… помня и други. Нанси, нали си спомняш Джим Фостър? Та Джим Фостър…
— Разбира се, помня го — побърза да отвърне Нанси. Той разбра, че тя се опитва да му помогне, но сега не му беше до помощ, — само че аз за тебе говоря, Тед.
— Но в цялата работа е замесен Джим, Нанси, твърде много е замесен. Не разбираш ти…
— Погледни ме, Тед — примоли се тя. Той видя чистата усмивка на лицето й, почувствува топлите й нежни ръце на врата си. — Не помниш ли какво се случи тъкмо преди да заминеш, Тед? Прекарахме целия ден край Чърчмановия поток — ти и аз, сами бяхме. Носех кошница с продукти, а после…
------------------------------------
Седяха в сянката на едно дърво край брега на потока, той я прегръщаше и продължително се целуваха.
— За мен никога няма да има друга, Нанси, само ти! — нежно шепнеше той. — Каквото и да се случи, помни това! Обичам те, Нанси, и щом се върна от тая война, ще се оженим. Нали ще ме чакаш, Нанси? Кажи, нали ще ме чакащ? Моля те, обещай ми, Нанси!
— Разбира се, скъпи, ще те чакам — казваше тя и се притискаше до него. — Твоя съм завинаги, Тед. Вечно твоя.
Късно следобед лятна буря ненадейно смрачи небесата. Додето се усетят, дрехите им се измокриха от рукналия порой. Не се мина много, слънцето отново огря. Свалиха мокрите дрехи и ги простряха по храсталаците да съхнат.