— А защо пък да трябва! — студено попита тя.
— Ей тъй, струва ми се, трябва.
Тя скочи от седлото и застана зад коня. Беше тъй близо до него, че му се дощя да я прегърне, но почувствува, че сега няма право да я докосва.
— Не зная какво точно да кажа, Нанси — почна несигурно той. — Най-мъчното е да… да искам всичко да ти кажа, а да не зная как.
— Каквото и да кажеш, ще бъде безсмислено. — Тя се поотпусна и за пръв път на лицето й се появи лека усмивка. — Ясно ми е, за тебе не съм нищо. Какво тогава имаме да си кажем?
— Но това не е вярно, Нанси — възпротиви се той.
— В такъв случай си усвоил твърде особен начин да изразяваш това, което мислиш. Може би тия четири години война са виновни. Чувала съм, някои се връщали променени.
— Но, Нанси, ти не разбираш! Аз…
— Мисля, че много добре разбирам всичко — каза тя. — Между нас има друг. Някое друго момиче…
— Да, но…
— Твоите лични работи не ме интересуват. — Тя се обърна и преди той да успее да я спре, сложи крак в стремето. Тед я сграбчи за раменете и я извърна към себе си.
— Моля те, Тед, не ме докосвай — извика тя, — пусни ме!
— Няма да те пусна, искам всичко да ти разкажа — решително каза той. — Обичам те, Нанси. И съм те обичал през цялото време. Нали ми вярваш?
Нанси скри лице в ръцете си. Той видя — главата й се разтресе, сякаш я обзема слабост и пълно изтощение.
— Но ти трябва да ми повярваш, Нанси — настоя той. — Просто да ми повярваш.
— Не мога да вярвам на човек, който казва, че ме обича, а признава, че между нас има друг — каза тя. — Никога не съм чувствала подобно нещо. Кой знае, може би от многото скитане по света и такива работи са ти влезли в ума? Каквото и да е, Тед Бъртън, не желая да имам нищо общо с тебе.
— Може би тук, у дома, ти звучи странно — рече Тед, зареял поглед в притъмнялото поле. — Може би хората тук никога не биха разбрали онова, което става на война, там, където в един миг се шегуваш и смееш с другарите си и след това, в следващия миг, поглеждаш наоколо и ги виждаш да агонизират, потънали в кръв; да знаеш, че е ужасно късно да им се помогне, че нищо друго не можеш да сториш, освен да останеш с тях, докато умрат. В такъв момент сигурно ти идват необикновени разбирания за живота, но какво да ти кажа, в края на краищата няма никакво значение колко странни могат да се сторят тези разбирания на близките, при които си се върнал. Те никога няма да разберат през какво си преминал. Изведнъж осъзнаваш, че приятелят ти, с когото заедно сте преминали през пъкъла, е мъртъв. Необикновени чувства обземат човека при тази мисъл.
Нанси приседна до храстите. Двата коня, застанали сега един до друг, захрупаха тревата.
— Тъкмо тъй стана с Джим Фостър — продължи Тед. — Преди да ни мобилизират, бяхме съученици, съботен ден се боричкахме в хамбара, сърдехме се един другиму, а в неделя отивахме заедно на риба. По-добър приятел от Джим никога не съм имал. И там се случи тъй, че веднъж, когато ни хванаха на тясно, Джим спаси живота ми. Никой не го караше, но го спаси. Спаси моя живот и плати за това със своя. Ако не беше Джим Фостър, нямаше да съм тук. Нямаше да разговаряме с тебе. Хората не разбират. И затуй си въобразяват, че герои са тия, които се връщат. Героите не се завръщат. — Тед измъкна от джоба си цигара и драсна кибрита с разтреперани пръсти. — Оная нощ в Италия — той си пое дълбоко дъх, — всичко стана тогава. От една седмица ни бяха изкарали на първа линия, беше посред зима, дълбок сняг покриваше всичко. Джим получи заповед да се промъкне с патрул от пет души, да пробие фронта и да се върне с пленници за разпит. Беше важно, трябваха ни пленници, да разберем какво ни готвят отсреща. Тръгнах с Джим…
------------------------------
Припадаше нощ, когато напуснаха последния свой пост и запълзяха в дълбокия сняг към германските позиции. В тази сурова планинска страна снегът на места достигаше и дори надминаваше метър дълбочина. Германските снаряди, които избухваха по склона на планината, оставяха по снега алени петна, сякаш разплискана кръв.
Приближиха оврага недалеч от германските окопи, спуснаха се по стръмния бряг и си запробиваха път по обратния скат. Картечният огън не секваше, чуваха се заблудените куршуми, които падаха със съсък от беззвездното небе.
Успяха да навлязат в германските позиции няколко стотин метра и Джим Фостър реши, че това е достатъчно. Повери патрула на Тед, изчезна и когато след близо половин час се върна, съобщи, че е забелязал група от шестима германски войници в едно картечно гнездо.
Патрулът заобиколи гнездото и изненада германците. Те очакваха, че ще бъдат разстреляни, но като разбраха, че ще ги пленят, на драго сърце предадоха оръжието и се спуснаха заедно с тях в оврага.