Малцина носеха костюми. Всеки имаше вид на много сериозен и претоварен от мисли — пълни отличници, които се чудеха дали подготовката си заслужаваше труда.
— Здрасти. Аз съм доктор Делауер.
Позволих си да произнеса титлата меко и с известна вина, сякаш се страхувах да не бъда уличен в измама. Студентите ме гледаха без никакъв интерес.
— Алекс — добавих. — Доктор Круз е възпрепятстван и затова аз ще водя упражнението тази вечер.
— Пол къде е? — попита жена в края на двайсетилетието си. Беше ниска, с рано побеляла коса, бабешки очила, устни — начумерени от неодобрение.
— Извън града.
— Холивуд не е вън от града — рече едър, брадат мъж с карирана риза и панталони, пушещ датска лула с фриволна форма.
— Вие някой от асистентите му ли сте? — попита побелялата жена. Бе привлекателна, но с вид на обидена, а очите й гледаха сърдито и нервно. Пуританка, облечена в син док, тя неприкрито ме преценяваше и бе жадна да ме унизи.
— Не, никога не съм го срещал. Аз съм…
— Нов член на факултета! — провикна се брадаткото, сякаш разкриваше някаква тайна.
Поклатих глава.
— Току-що се дипломирах. Станах доктор на медицинските науки миналия юни.
— Поздравления.
Брадатият заръкопляска тихичко. Неколцина от останалите го последваха. Засмях се, клекнах и заех поза „Лотос“ близо до вратата.
— Обикновено как преминава упражнението?
— Представяме клинични случаи — отвърна чернокожа жена. — Освен ако някой не се похвали с особено откритие.
— Има ли желаещи?
Тишина. Прозевки.
— Добре тогава. Чий ред е да докладва?
— Моят — каза черната жена. Бе яка, с къносани буйни къдри като ореол около главата и шоколадов тен. Носеше черно пончо и червени лачени ботуши. В скута й лежеше огромна и шарена като черга плетена торба. — Аврора Богардъс, втори курс. Миналата седмица представих случая на деветгодишно момче със сложни тикове. Пол предложи някакво лечение, а аз изпълних някои от препоръките му.
— Продължете.
— Като за начало никое от предложенията не свърши работа. Положението на детето се влошава.
Тя извади от торбата медицински картон, прегледа го набързо и накратко представи историята на заболяването. После описа първоначалния си план за лечение. Стори ми се добре обмислен, макар и неуспешен.
— И така всички сме осведомени — заключи тя. — Някакви въпроси от групата?
Последва двайсетминутно обсъждане. Студентите подчертаваха социалните фактори — бедността на семейството и честите премествания. Неудовлетвореността, която момчето вероятно изпитва от липсата на приятели. Някой предположи, че главният стрес е следствие от факта, че момчето е черно, а се развива в расистко общество.
Аврора Богардъс изглеждаше отвратена.
— Струва ми се, че аз съм добре запозната с това. Междувременно все още не съм се справила с идиотските тикове на поведенческо ниво. Колкото повече се криви, толкова околните стават по-яростни към него.
— В такъв случай всеки от тях трябва да се научи да се справя с тази своя ярост — отсече брадатият.
— Много изискано, Джулиън — каза Аврора. — А в това време детето е отблъснато от обществото. Нужно ми е действие.
— Система за кондиционално противодействие…
— Ако беше внимавал, Джулиън, би трябвало току-що да си чул, че твоята система за кондиционално противодействие не върши работа. Нито пък лечението с подражателство, което Пол предложи миналата седмица.
— Какъв вид подражателство? — казах аз.
— Промяна на предварителното програмиране. То е част от подготовката му за терапия — динамика на комуникирането. Разтърсване структурата на семейството. Да ги накарам да променят позицията на силата, така че да се подготвят за нов вид поведение.
— Да ги накараш да се променят по какъв начин?
Погледна ме отегчено.
— Пол ме накара да принудя родителите и другите деца от семейството да започнат също да правят тикове и да се тресат. Даже прекалено. Той твърдеше, че щом симптомът стане част от семейните норми на поведение, ще престане да бъде израз на бунт за момчето и ще отпадне от репертоара му на поведение.
— Това пък защо?
Тя поклати глава.
— Теорията е негова, а не моя.
Не допълних нищо, но продължих да се правя на любопитен.