— Е, добре де, добре. Според Пол симптомите са начин на общуване. Понеже комуникирането посредством тикове вече няма да бъде уникално, детето ще трябва да си измисли друг подходящ начин за бунт срещу семейството.
Звучеше доста неубедително, дори жестоко в известна степен и ме накара да се замисля за д-р Пол Круз.
— Аха, ясно.
— Хей, аз също мислех, че това са пълни глупости — каза Аврора. — Направо ще го кажа на Пол следващата седмица.
— Да бе — рече някой.
— Ще видиш, че ще го сторя.
Тя затвори болничния картон и го прибра в торбата.
— А в същото време нещастното малко момче се чуплези и тресе и самочувствието му е паднало под нулата.
— Замисляла ли си се за „Симптома на Турет“? — попитах.
Тя отхвърли въпроса с навъсени вежди.
— Разбира се. Но той не ругае.
— Не всички пациенти го правят.
— Пол твърди, че симптомите не съвпадат с типичния случай на Турет.
— В какъв смисъл?
Отново ме погледна неодобрително. Отговорът й продължи цели пет минути и бе пълен с грешки. Съмненията ми по отношение на Круз нараснаха.
— Продължавам да мисля, че трябва да се насочиш към Турет. Не знаем достатъчно за симптомите, за да изключим нетипичните случаи. Съветът ми е момчето да бъде прегледано от невролог педиатър. Може да се окаже „Халдол“.
— Е, да де, старичък медицински модел — рече Джулиън. Той натъпка лулата си и отново я запали.
Аврора си движеше челюстта, сякаш дъвче.
— Сега как се чувстваш? — попита един от по-възрастните мъже. Бе с тесни раменца и слабоват, с ръждива коса, вързана на конска опашка, с увиснали рошави мустаци. Носеше смачкано сако от рипсено кадифе, разкопчана риза и прекалено широка раирана вратовръзка, мърляви сникери. Говореше с мек, музикален тембър, пропит от съчувствие. Но бе мазен като изповедник от сатирично шоу. — Сподели чувствата си с нас, Аврора.
— Оле, боже! — Тя се обърна към мен. — Д-а-а. Ще направя онова, което ме посъветвахте. Ако медицинският модел се окаже такъв, нека да е по вашему.
— Звучиш отвратена — заключи сивокосата жена.
Аврора се нахвърли върху й.
— Хайде да свършим с глупостите и да продължим нататък.
Преди Сивокосата да отвърне нещо, вратата се отвори. Всички очи се впериха в тази посока. Погледите станаха жестоки.
Красиво, чернокосо момиче стоеше на прага и притискаше купчина книги в ръце. Момиче, не жена — изглеждаше съвсем малка, сякаш не бе минала предварителния курс на обучение. За миг реших, че е сбъркала стаята.
Но тя влезе.
Първата ми мисъл бе, че е настъпило „изкривяване във времето“. Тя притежаваше тъмна, наранима красота, като актриса в един от онези телевизионни трилъри, където границата между доброто и злото остава скрита от погледа. Филмовите кадри се състезават за надмощие с лъкатушни сатирични елементи и всичко завършва доста двусмислено.
Носеше прилепнала розова плетена рокля с бяла украса и разделена на две части от бял кожен колан, розови обувки със средно висок ток. Косата й бе на едри вълни, коафирана така, че всеки блестящ кичур бе на мястото си. Лицето й бе напудрено и гримирано, устните имаха влажно розов оттенък. Роклята достигаше до коленете. Кракът под нея бе добре оформен и обут с лъскав найлон. Бижутата й бяха от истинско злато, ноктите — дълги и лакирани. Цветът на лака бе същия като този на роклята, но може би с една идея по-тъмен.
А какъв парфюм — ароматът му надви застоялия кисел мирис в стаята — прясно окосена трева и пролетни цветя.
Помещението се изпълни с прекрасните й форми, порцеланова белота и пепел от рози — цялото това безгрешно съчетание. Почти болезнено не на мястото си сред това море от евтин док и отчайваща сивота.
— Сладникавата Сюзи — промърмори някой.
Тя чу и потръпна. Огледа се да седне някъде. Свободно място нямаше. Никой не помръдна. Попреместих се на една страна.
— Ето тук — казах й.
Погледна ме втренчено.
— Това е доктор Делауер — осведоми я Джулиън. — Алекс. Той вече стоически е изтърпял обредите и ритуалите на този факултет и ето го цял невредим.
Усмихна се едва забележимо, седна до мен и подгъна крака под себе си. За миг се показа белият й скут. Тя издърпа роклята над коленете си. Платът се опъна над нейния бюст и подчерта изяществото му. Очите й бяха огромни и светли, среднощно сини, тъмните зеници се сливаха с ирисите.