— Съжалявам, че закъснях — изрече със сладък и мек гласец.
— Ами, нищо ново — каза Сивокосата.
— Някой друг да представи нов случай? — попитах аз.
Никой не отговори.
— Ами Шарън? — откликна Конската опашка, като се хилеше към новодошлата. — Ти нищо не си споделяла с нас през целия семестър, Шарън.
Чернокосото момиче поклати глава.
— Наистина нищо не съм подготвила.
— Какво толкова за подготвяне? Просто хвани един случай, дай ни шанс да се възползваме от твоята мъдрост.
— Най-малкото от мъдростта на Пол — каза Джулиън.
Хихикания, кимане в знак на съгласие. Тя започна да си дърпа възглавничката на ухото. Обърна се към мен в търсене на отдушник.
Внезапното споменаване на Круз ми помогна да си обясня напрежението, съпътстващо нейната поява. Независимо от терапевтичните му способности, този научен ръководител бе позволил неговата група да бъде отровена от духа на фаворизирането. Аз обаче бях назначен да помогна, а не да се справям с този проблем.
Попитах я:
— Ти въобще изявявала ли си се този семестър?
— Не. — Притесни се.
— Имаш ли случай, който би искала да обсъдиш?
— Аз… предполагам, да.
Хвърли ми поглед, изпълнен повече с тъга, отколкото с обида, сякаш казваше: „Нараняваш ме, но вината не е твоя“.
Малко потресен, все пак допълних:
— Тогава започвай, моля те.
— Мога да разкажа за една жена, с която се срещам от два месеца. Тя е деветнадесетгодишна второкурсничка. Първоначалните тестове показаха, че се намира в границите на нормалното във всяко отношение, според скалата MMPI за депресии малко надхвърляше показателите. Приятелят й е последен курс. Срещнали се още през първата седмица на семестъра и оттогава започнали да ходят. Тя сама се обърнала към Консултативния Център, защото възникнали проблеми в отношенията им…
— От какво естество? — попита Сивокосата.
Шарън се позамисли.
— Не съм сигурна ти какво…
— Чукат ли се? — попита Уолтър Конската опашка.
Шарън се изчерви и заби поглед в килима. Старомодно изчервяване. Въобще не можех да си представя, че все още съществува. Няколко студенти се почувстваха неудобно заради нея. Останалите сякаш се забавляваха.
— Правят ли го? — натисна я Уолтър. — Чукат ли се?
Тя хапеше устни.
— Да, имат такива отношения.
— Колко често?
— Наистина не съм си водила записки…
— Защо не? Тази подробност би могла да се окаже важна за…
— Престанете — казах. — Дайте й шанс да завърши.
— Тя никога няма да стигне до края — каза Сивокосата. — Това вече сме го слушали — гранична степен на дефанзивност. Ако не се противопоставим, да го прережем от корен, ще се въртим в омагьосан кръг цял час.
— Няма на какво да се противопоставяте — казах. — Оставете я да изложи фактите. После ще ги обсъдим.
— Точно така — каза Сивокосата. — Ето ти още един мъжкар защитник, ти си му разказвай, принцесо Шарън.
— Спокойно, Мади — каза Аврора Богардъс. — Остави я да говори.
— Ами, разбира се. — Сивокосата скръсти ръце на гърдите си, облегна се назад, гледаща свирепо и в очакване.
— Продължавай — насърчих Шарън.
Тя седеше смълчана, отстранила се от свадата, като родител в очакване децата му да се сбият. Сега продължи от мястото, където я бяха прекъснали. Спокойна. Или поне на ръба.
— Получил се е срив в общуването. Пациентката твърди, че обича приятеля си, но чувства, че се увеличава пропастта, която ги дели. Те повече не могат да разговарят за неща, които по-рано са били предмет на дискусиите им.
— Като например? — попита Джулиън през облак дим.
— Просто за всичко.
— Всичко? Какво да закусят ли? Дали задушено, или картофи?
— В този момент, да. Получил се е пълен срив…
— Срив — каза Мади. — Вече трети път употребяваш този термин, без да уточниш какво влагаш в него. Опитай се да обясниш, вместо да повтаряш. Терминологизирай думата срив.
— Нещата са се изродили — отговори Шарън. Звучеше по-скоро като въпрос.
Мади се изсмя.
— Страхотно, сега вече е абсолютно ясно.
Шарън понижи глас.
— Наистина не мога да разбера накъде биеш, Мади.
Мади тръсна глава с отегчение и каза без да се обръща към никого конкретно: