— Нека преминем към нещо друго — заключих аз.
— Нека не го правим — изкрещя Мади. — Пол казва, че не трябва да имаме никакви задръжки… защо по дяволите тя трябва да бъде изключение?
Яростта й сякаш я бе издигнала над земята.
— Защо, по дяволите, трябва да бъде спасявана всеки път, щом започне да се оправдава и да се прикрива от нас? — После се обърна към Шарън: — Това е действителността, сладурче, а не да играеш на сестрински клуб.
— Просташкият сестрински клуб не би бил и на половина толкова лош — размишляваше Уолтър. Той смучеше лулата си претенциозно.
— Престанете — срязах ги аз.
Той се усмихна, сякаш не ме бе чул, протегна се и скръсти крака.
— Съжалявам, Алекс, но без такива заповеди — информира ме Уолтър. — Това са закони на Пол.
Една сълза се търкулна по бузата на Шарън. Тя я избърса.
— Те правят обичайното.
— В смисъл?
— Смукане.
— А — рече Уолтър. — Сега вече стигаме до някъде.
Той изпружи ръце с длани нагоре, пръстите му потръпваха.
— Хайде, продължавай.
Жестовете му бяха развратни. И Шарън го почувства. Тя отвърна поглед от него и каза:
— Това е всичко, Уолтър.
— Цъ, цъ — процеди Джулиън като вдигна професорската лула. — Нека го приведем в действие. Тя смуче ли го? Или пък той лиже ли я? Или те подлагат ли се на взаимно лизане — старата поза „шейсет и девет“?
Ръцете на Шарън литнаха към лицето й. Закашля се, за да не се разплаче.
— Какви простотии — рече Мади.
— Достатъчно — излаях аз.
Лицето на Мади потъмня.
— Ето че получихме заплаха от фигурата на друг авторитарен татко.
— Спокойно — обади се някой. — Всичко се размива.
Шарън се изправи на крака, събирайки книгите си, като се бореше с купчината. Виждаха се едни бели крака в бляскав найлон.
— Съжалявам, моля да ме извините.
Тя сграбчи дръжката на вратата, изви я и избяга навън.
Уолтър изрече:
— Катарзис. Може и да е срив.
Погледнах него, а и всички останали. Видях хищнически усмивки, самодоволство. И още нещо — проблясък на страх.
— Свободни сте.
Настигнах я тъкмо когато навлизаше в страничната алея.
— Шарън?
Продължи да тича.
— Изчакай за секунда, моля.
Тя спря и продължи да стои с гръб към мен. Пристъпих пред нея. Гледаше към земята, после се вторачи в небето. Нощта беше беззвездна. Косата й се сливаше с тъмнината, така че само лицето й бе видимо. Една бледа, рееща се маска.
— Съжалявам — казах й.
Поклати глава.
— Не, грешката бе моя. Държах се като бебе, напълно неадекватно.
— Няма нищо неадекватно, щом не искаш да бъдеш насилвана. Те са просто една тайфа. Трябваше да ги държа на къс повод, длъжен бях да предвидя какво ще се случи.
Тя най-накрая ме погледна в очите.
— Няма нищо. Едва ли някой би могъл да предвиди.
— Винаги ли така става?
— Понякога.
— Доктор Круз приема ли го за нормално?
— Доктор Круз казва, че трябва да се противопоставяме на собствените си защитни системи, преди да сме в състояние да помагаме на другите. — Къс смях. — Предполагам, че има начини да продължа.
— Ще се справиш успешно. В дългосрочна перспектива този начин е неуместен.
— Приятно е да го чуя, доктор Делауер.
— Алекс.
Усмивката стана по-широка.
— Благодаря ти, че дойде да ме видиш, Алекс. Предполагам, че сега е по-добре да се върнеш в клас.
— Часът свърши. Сигурна ли си, че си добре?
— Наред съм.
Тя прехвърли тежестта си от единия на другия крак, като се опитваше да стисне по-силно книгите.
— Хайде, разреши ми да ти помогна с учебниците. — Нещо у нея извикваше от глъбините на душата ми кавалерът Ланселот.
— Не, не, няма нужда.
Но не ме спря, когато поех книгите.
— Къде е колата ти?
— Пеша съм. Живея в общежитието. „Къртис Хол“.
— Мога да те закарам до „Къртис“.
— Наистина няма нужда.
— За мен ще бъде удоволствие.
— Добре тогава. Ще се радвам.
Свалих я пред общежитието и й определих среща за следващата неделя.
Чакаше на тротоара, когато дойдох да я взема. Носеше жълт кашмирен пуловер, пола на черно-жълти райета, черни три четвърти чорапи и мокасини. Остави ме да й отворя вратата на колата. В мига, когато ръката ми докосна волана, нейните бяха отгоре — горещи и нежни.