Направих нов опит да разкрия коя бе тя. Отговори ми, без всъщност да каже каквото и да е. Отново ме принуди аз да говоря за себе си.
Предадох се пред евтините автобиографични сензации. Тя го правеше с лекота. Беше първокласен слушател. Подпряла брадичка върху кокалчетата на китките си, вперила в мен онези огромни сини очи, тя ми даваше да разбера, че всяка дума, изречена от мен, бе монументално важна. Играеше с пръстите ми, смееше се на шегите ми, отхвърляше коса така, че светлината падаше върху обиците й.
В този отрязък от време аз бях дар божи за Шарън Ренсъм. От всичко, което можех да си спомня, това най-ярко се бе набило в съзнанието ми.
И без друго красотата й ме влудяваше. Дори и в онова скапано място, бъкащо от лъскави млади тела и предизвикващи сърцебиене физиономии, нейната красота бе като магнит. Повече от очевадно бе, че всеки минаващ наоколо мъж се спираше и я милваше с поглед. Жените пък я даряваха със свирепа острота. Тя въобще не съзнаваше това и оставаше загледана в мен.
Чух се да започвам разговор. Изричах неща, за които с години не бях помислял.
Какъвто и проблем да бе имала, тя го премахваше като терапевт.
От самото начало я пожелах физически с мощ, която ме разтърсваше. Но нещо у нея — наранимостта, която усещах или си измислях — ме караше да се въздържам.
За половин дузина срещи връзката ни остана целомъдрена — държане на ръце и целувчици за лека нощ, ноздри — изпълнени с този лек и свеж парфюм. Карах към къщи сдъвкан, но странно доволен, поддържащ се със спомени.
Докато наближавахме общежитието след седмата ни вечер, прекарана заедно, тя каза:
— Не ме оставяй, Алекс. Завий зад ъгъла.
Поведе ме към тъмната и сенчеста страна на улицата, странично от спортния стадион. Паркирах. Тя се наведе, загаси двигателя, свали обувките си, изкачи се през облегалката и се настани на задната седалка на „Рамблър“-а.
— Ела — повика ме тя.
Последвах я и бях много доволен, че колата бе измита. Седнах до нея и прегърнах главата й. Целувах устните й, нейните очи и сладката трапчинка под вратлето. Тя трепереше и застена. Докоснах гърдите й. Усетих сърцето, биещо до пръсване. Продължихме да се целуваме, по-страстно и дълго. Сложих ръка на коляното й. Тя трепереше и ме дари с поглед, който разтълкувах като страх. Отместих ръка. Тя я върна обратно между краката си, заклещи ме в нежно, горещо менгеме. После разтвори крака. Продължих да изучавам белите мраморни колони. Тя лежеше с отметната назад глава и затворени очи, дишаше тежко. Нямаше бельо. Навих нагоре полата й, видях страхотен триъгълник — нежен и тъмен като козината на самур.
— О, господи — казах и започнах да я възбуждам.
С една ръка тя ме отблъсна назад, а с другата свали ципа ми. След секунда бях свободен, напълно възбуден и сочещ към небесата.
— Хайде, влизай — каза тя.
Подчиних се.
4
Майло бе вън от града и единствената ми връзка в полицията бе Делано Харди, енергичен тъмнокож полицай, който понякога работеше в партньорство с Майло. Преди няколко години ми бе спасил живота. Купих му китара — класически „Фендър Стрейтокастър“ — реставрирана от Робин. Напълно бях на ясно кой кому бе задължен, но все пак му се обадих.
Дежурният в участъка ми съобщи, че детектив Харди ще бъде на работа чак на следващата сутрин. Поспорих със себе си, преди да му телефонирам вкъщи, но предварително знаех, че той е домошар и винаги гледа да отдели повече време на децата си. Затова му оставих съобщение да ми позвъни.
Поразмислих за другиго, който не би имал нищо против да бъде безпокоен у дома. Нед Бионди бе от онези журналисти, които живееха за сензацията. Когато го срещнах бе обикновен репортер, но вече се бе издигнал до член на редколегията и успяваше да изсмуче новината отвсякъде.
Нед ми бе задължен. Успях да се преборя с тежката форма на анорексия, която едва не бе уморила дъщеря му. Година и половина по-късно той успя напълно да се разплати с мен, но после добави към личното си задължение огромните доходи, получени за два обемисти материала, към които го бях насочил.
Малко след девет вечерта пристигнах в дома му в Уудленд Хилс.
— Докторе, щях да ти се обаждам.
— О!
— Да, тъкмо се върнах от Бостън. Ан-Мари ти праща поздрави.
— Как е тя?
— Все още е по-слабичка, отколкото ни се иска, но във всяко друго отношение е великолепно. През пролетта се е записала в училище за социални работници, намерила си е почасова работа и нов приятел, за да забрави онова копеле, което я съсипа.