— Предай й моите най-добри благопожелания.
— Непременно. Какво има?
— Исках да те попитам за съобщението в края на днешния брой. Самоубийство на психоложка на страница…
— Двайсета. И какво по-точно?
— Познавах жената, Нед.
— Оле, божке! Това е ужасно.
— Има ли нещо повече от това, което сте отпечатали?
— Няма никаква причина да съществува такова нещо. Не бе някаква сензация. Убеден съм, че прихванахме случая от полицейския рапорт. Никой не е ходил на местопроизшествието в действителност. Имаш ли някаква информация, която и аз би трябвало да знам? Докторе, ти да не би да познаваш по-отблизо дамата, за която става дума?
Собствената ми лъжа рефлектира у мен.
— Не съвсем. Просто бях шокиран да видя познато име.
— Така ще да е — рече Нед, но по тона му разбрах, че е станал бдителен. — Първо сигурно си се обадил на Стърджис, предполагам.
— Вън от града е.
— Аха. Слушай, докторе, не бих искал да бъда нечувствителен, но има ли нещо около дамата, което би осветило историята, ще чакам с нетърпение да го чуя.
— Няма нищо, Нед.
— Прощавай, че си пъхам носа в чужди работи, но това е ми навик.
— Не се притеснявай. Скоро ще ти се обадя, Нед.
В единайсет и трийсет тръгнах пеш в тъмнината по дългия път през долината към Мълхоланд, заслушан в щурците и нощните птици. Щом пристигнах у дома, телефонът иззвъня.
— Ало.
— Доктор Делауер, Ивет от централата е. Радвам се, че ви открих. Преди двайсет минути се обади жена ви от Сан Люис Обиспо. Остави съобщение и искаше да е сигурна, че ще го получите.
„Жена ви“. Гръм от ясно небе. От години правеха една и съща грешка. Едно време беше забавно.
— Какво е съобщението?
— Тя е в движение. Ще бъде трудно да я откриете. Ще се свърже с вас, когато може.
— Оставила ли е някакъв номер?
— Не, доктор Делауер. Звучите уморено. Сигурно много сте работил?
— Нещо такова.
— Всичко хубаво, доктор Делауер.
— Подобно и на теб.
В движение. Трудно е да бъде открита. Би трябвало да ме заболи. Почувствах се обаче, облекчен, ненатоварен.
От събота почти не бях помислял за Робин. Съзнанието ми бе заето с Шарън.
Почувствах се като прелюбодеец — засрамен, но възбуден.
Пропълзях в леглото и се насилих да спя. В два и четиридесет и пет сутринта се събудих — тялото ме бодеше и сърбеше. Хвърлих на гърба си някакви дрехи и се заклатушках към гаража. Подкарах севила на юг към „Сънсет“, после се насочих източно през Бевърли Хилс и Бойстоун към западния край на Бевърли Хилс и Никълс Кениън.
В онзи час дори и „Стрип“ бе мъртъв. Държах отворени прозорците, оставих студът да ме шиба в лицето. При Феърфакс завих на ляво, тръгнах на север и се гмурнах в булевард „Холивуд“.
Самото споменаване на булеварда за повечето хора моментално възбужда поне един-два спомена — добрите стари времена на „Громан Чайнийз“, парадът на звездите, официалните премиери, осветената от неон нощна сцена. Или пък улицата, каквато е днес — мръсна и порочна, обещаваща произволно насилие.
Но западно от тази сцена, точно след Ла Бреа, булевард „Холивуд“ показва другото си лице — само на два километра има жилищен квартал от три редици сносно поддържани сгради с апартаменти, величествени църкви и слабо зацапани двуетажни домове, кацнали върху добре подкастрени ливади. Само от едно място на планината Санта Моника, която се вие като пречупен гръбнак през Ел Ей, може да се погледне надолу към опушеното предградие. В тази част на Холивуд сякаш планината заплашително се е разбушувала срещу крехката черупка на цивилизацията.
Никълс Кениън започва няколко пресечки след Феърфакс, тясна пътечка между жив плет и участък, покрит с макадам, опасващи северната страна на булеварда и простиращи се успоредно на засъхнало речно корито. Малки къщички в селски стил се издигаха зад коритото, прикрити от заплетени клонаци и достъпни само по домашно направените пешеходни мостчета. Минах покрай Водно-енергийния департамент, чиято гара бе осветена от високи дъговидни лампи, които хвърляха пронизващ блясък. Веднага след гарата бе Инспекцията по хранителните продукти, оградена с метална верига, после имаше по-големи къщи върху стабилни основи, но рядко разпръснати.