Кимване.
— Момиче на моята възраст, което изглежда точно като мен, но бе самоуверена, известна, агресивна. Нарекох я „Голямата Шарън“, независимо че бе с моите размери, защото личността й приемаше застрашителни размери. Пол твърдеше, че гледам на себе си като на недоразвита. „Голямата Шарън“ стоеше встрани, но винаги можех да я извикам на помощ, когато нещата загрубеят. Години по-късно, когато минах първия курс по психиатрия, научих, че тези неща били нормални — децата го правят през цялото време. Но аз го вършех и като младо момиче, дори и в колежа. Тревожех се от това, плашех се, че говоря на сън и съквартирантките ми щяха да помислят, че съм странна. Затова направих съвсем преднамерен опит да се отърва от „Голямата Шарън“ и самата аз да порасна. Накрая успях да потисна присъствието й. Но тя се появи по време на хипнозата, когато Пол ме изследваше. Започнах пак да говоря за нея. После разговарях с нея. Пол каза, че тя е мой партньор. Моят мълчалив партньор, който винаги е някъде около мен. Той твърдеше, че всеки притежава свой мълчалив партньор. Именно това са заключенията на Фройд за егото, самоличността и суперегото. Нямало нищо лошо в това, да я имам наоколо — тя не била нищо по-различно, освен част от мен. Това бе твърде положително заключение.
— А през есента той реши да те представи на твоите истински мълчаливи партньори.
Тя се напрегна. Замечтаната усмивка отново зае място на лицето й.
— Да. Настъпил бе моментът.
— Как го осъществи той?
— Повика ме в кабинета си, каза, че има нещо да ми съобщи. Накара ме да седна, защото можело да бъде травмиращо. Но всъщност щяло да е забележително, истинско преживяване. После ме хипнотизира, нареди ми да се отпусна, да се успокоя. Каза ми, че съм едно от най-щастливите създания на света, защото си имах истински мълчалив партньор — двама всъщност. Че съм една от трите. Тризначки.
Обърна се към мен и взе ръцете ми в своите.
— Алекс, цялото това усещане, че не съм довършена, опитът да се запълни празнината с „Голямата Шарън“, е било подсъзнанието, което не ми е позволявало да забравя, независимо от потискането. Фактът, че бях способна да разговарям с „Голямата Шарън“ по време на терапията, бе знак за него, че съм достигнала едно по-високо ниво, че съм готова да се запозная със самоличността си като една третинка от цялото.
— Как се почувства след откритието?
— Първоначално бе чудесно. Обля ме вълна на щастие — бях пияна от радост. После, изведнъж всичко стана студено и тъмно, а стените започнаха да се приближават.
Тя обви ръце около мен, притисна ме силно.
— Бе нереално, Алекс — невероятно ужасяващо. Сякаш някой тъпчеше гръдния ми кош, трошеше ме на парчета. Сигурна бях, че умирам. Опитах се да изкрещя, но не можах да издам звук. Направих опит да се изправя и паднах, започнах да пълзя към вратата. Пол ме хвана, изправи ме и продължи да ми шепне в ухото. Твърдеше, че всичко е наред, да дишам бавно и дълбоко, дишането ми да стане ритмично, това било просто атака от страх. Накрая успях да го сторя, но не се чувствах нормално. Всичките ми сетива бяха притъпени. Бях готова да се взривя. После някъде от глъбините ми се появи нещо — ужасяващ вой, по-силен отколкото някога въобще бях крещяла. Крещеше някой друг — не звучеше като мен. Опитах се да се отделя от него, седнах в стола на терапевта и наблюдавах как някой друг крещи. Но бях именно аз и не можех да спра. Пол запуши устата ми с ръка. Когато нищо не се получи, ми удари шамар. Силен. Заболя ме, но се почувствах добре, ако можеш да го проумееш. Някой се бе погрижил за мен.
— Разбирам.
— Благодаря ти. — Целуна ме отново.
— После какво стана?
— После ме държа, докато се успокоя. Просна ме на земята и ме остави да лежа там под въздействието на по-дълбока хипноза. Тогава ми каза да си отворя очите, бръкна в джоба на ризата си — още го виждам — носеше червена копринена риза — и ми подаде една снимка. Каза да погледна гърба й, защото бил написал нещо там. Направих го: „Ш и Ш, мълчаливи партньори“. Каза, че това бил моят катехизис, лечителната мантра — думата, която щеше да ме спаси. А снимката била моята икона — давал ми я завинаги. Нареди ми да я разгледам веднага и започна да ми разказва за другото момиче. Името й било Шери, била негова пациентка от дълги години, много преди да ме срещне. Първия път, когато ме видял, помислил, че е тя. Да срещне и двете ни било някакво чудо — чудотворна карма — и целта в живота му била да ни събере в един завършен механизъм. Семейство.