„У дома.“ Единственият дом, който тя познаваше, бе споделяла с двама умствено недоразвити люде. Прозрение като по учебник, но тя не го бе схванала.
— И ти промени името й.
— Да. Едно ново име символизира нов живот. И двете с Джана бяхме получили имена с буквата „Ш“. Реших, че и Джоан трябва да се сдобие с такова. За да си пасваме.
Изправи се, седна встрани от сестра си и погали спаружените бузи.
— Тя ще бъде вечна. Неотлъчно е присъствала в моя живот. Създавала ми е истински комфорт.
— Не като другата ти партньорка.
Отново онзи студен поглед.
— Да, не е като нея. — После усмивка. — Е, Алекс, вече се изтощих.
— Имам още няколко въпроса, ако нямаш нещо против?
Пауза.
— Не, разбира се, че не. Още какво искаш да узнаеш?
Много неща. Гледах неискрената усмивка, изписана на лицето й. Твърде широка, твърде приветлива. Предупредителен симптом — ранен сигнал за опасност. Сложих мислите си в ред и казах:
— Историята, която ми разказа — че си останала сираче, катастрофата в Майорка. Това пък откъде се взе?
— Измислица. Фантазия, предполагам.
— Какво ти се е искало, за да го измисляш?
— Романтична история.
— Но начинът, по който го разказваше, историята на твоите родители е достатъчно романтична. Защо бе необходимо да я разкрасяваш?
Пребледня.
— Аз… не зная какво да ти кажа, Алекс. Когато ме попита за къщата, тази история ми дойде наум — просто се изля от мен. Има ли някакво значение след толкова години?
— Значи наистина не знаеш откъде се е появила?
— Какво искаш да кажеш?
— Тя е идентична с начина, по който са загинали родителите на Леланд Белдинг.
— Не, това не би могло… — И пак изкуствената усмивка. — Колко странно. Да, разбирам защо те е заинтригувала.
Замисли се, задърпа ушенцето си.
— Може би Юнг е прав. Колективното подсъзнание — генетичната материя предава представи, както и физически прилики. Спомени. Вероятно, когато си ме попитал, подсъзнанието ми е изтласкало на повърхността тази визуална гледка. Аз съм си припомнила.
— Вероятно, но нещо друго ми идва наум.
— Какво е то?
— Нещо, което Пол ти е казал, когато си била под хипноза, а после е наредил да го забравиш. Нещо, което и без това е щяло да се появи на повърхността.
— Не. Аз… нямаше предположение за амнезия.
— Дори и да имаше, би ли могла да си спомниш?
Тя стана, стисна юмруци и държеше ръцете си встрани от своето тяло.
— Не, Алекс. Той не би го сторил. — Пауза. — А и какво, ако го е направил? Искал е само да ме предпази.
— Сигурен съм, че си права. Прости на такъв педант анализатор като мен. Заемане на празно пространство.
Тя сведе поглед. Взех ръката й, отпусна се.
— Все пак ти е разказал за удавянето, което е било огромен емоционален товар.
— Давенето. Да. Наистина ми го разказа, спомням си ясно.
— Ти пък го разказа на мен. И на Хелън. Изменяйки истината.
— Да, разбира се. Вие бяхте хората, които чувствах близки. Исках и двамата да знаете.
Тя издърпа ръка и седна в другия край на леглото. Объркана.
— Трябва да е било ужасно преживяване да те натискат под водата, някой да се опита да те убие. Особено на тази възраст. Най-ранна детска възраст.
Обърна ми гръб. Слушах неритмичното съскане от дишането на Шърлий.
— Алекс?
— Да?
— Мислиш ли, че лъжите са… комбинация от елементи? — Гласът й бе празен, мъртъв, като на изтормозена жертва. — Измислица, в комбинация с потискана истина и променяща предишното значение — пренасяне от миналото в настоящето?
— Това е интересна теория. Ако се чувстваш отегчена от нея, бих искал да разбера как все пак се срещнахте с Шери.
— Няколко дни след като чичо Били ме бе посетил, Пол дойде и каза, че тя била готова.
— Там в неговата къща.
— Да. Той ме настани в моята стая и ми каза да медитирам, да съм сигурна, че ще спя спокойно през нощта. На следващата сутрин ме свали долу в дневната. Всичко бе изпъстрено с множество възглавнички и приглушена светлина. Нареди ми да чакам и напусна. След миг се появи отново. С нея.
— Когато я видях, по гръбнака ми мина електрически ток. Вероятно и тя е преживяла същото, защото и двете се гледахме дълго време втренчено. Тя изглеждаше досущ като мен, само косата й бе боядисана платинено руса и носеше секси дрехи. Започнахме да се усмихваме — почти едновременно. После се закикотихме, после се разсмивахме все по-силно, протегнахме напред ръце и се втурнахме една към друга. Приличаше на тичане срещу огледалото. Само след броени минути вече разговаряхме, все едно че цял живот сме били най-добри приятелки.